Съвременните градове умело крият тайните си. Те са пълни със съкровища, които рядко се виждат с просто око и които още по-рядко докосват сърцата. Особено на всекидневно преминаващите край тях. Не толкова защото на хората им липсва усет или поглед, а заради рутината, която често убива любопитството. А градовете са си там – древни и модерни; динамични и технологични; устойчиви, но и уязвими. Често стъпили върху хилядолетни руини. Уверени, че историята не е тежест, а ключ към бъдещето. И стоят търпеливо, все така в очакване да бъдат разпознати, изучени, пребродени, харесани, обичани…
Барселона е град, в който не се налага да крачите дълго и изтощително в търсене на архитектурни „прелести“. Те сами ви намират! И не са една или две, нито десет или двадесет… Много повече са и да се спреш само на няколко в един кратък разказ вече е сериозна дилема. Няма да крия, че в основата на днешния ми избор стоят най-вече лични пристрастия към всяка една от тези великолепни архитектурни творби, които те карат да стоиш захласнат на тротоара отпред, преизпълнен с нямо възхищение и с чистата радост на откривател. Не е имало случай в такъв момент да не ми мине мисълта – невероятен късметлия съм, че мога да ги видя на живо … и да идвам, за да ги съзерцавам необезпокоявано, ден след ден, отново и отново!
Бих искала да споделя с вас, че преди да дойда да живея в Барселона не съм проявявала кой знае какъв интерес (а и разбиране) към историята и развитието на архитектурата и към архитектурните стилове или пък към дизайна на градската среда. Преклонението ми пред великолепието на дадена сграда винаги е било спорадично и емоционално. Не че вече съм се превърнала в свръх-специалист, но в момента се считам за един „добре информиран лаик“:-))) А моето пътешествие (мисловно и емоционално) през съвременната история на този великолепен град (в различните ѝ аспекти) нямаше да се случи или поне нямаше да е така детайлно и задълбочено, ако не беше дългата, принудителна изолация на пандемията. През последните няколко месеца бе невъзможно да напуснеш града без доказано уважителна причина… Този „периметрален затвор“ може лесно да доведе човек до депресия, но за мен бе време за откривателство. Защото се замислих какво щастие е да си заключен продължително време в „клетката“, наречена Барселона. Не само че е огромна по размери, но е и изящна, просторна, елегантна… и почти незабележима (имам предвид като решетки, които те ограничават). Е, почти… Мисълта за пропуснатите пътувания не може да ми избяга:-)))
А сега ще ви върна за кратко назад във времето, за да ви разкрия как един град, затворен и ограничен зад средновековните си крепостни стени, заплашен от епидемии и постепенно задушаващ се поради експанзивното нарастване на населението (съвсем прозаична причина!), се превръща в едно от чудесата на европейската архитектура. В средата на XIX век Барселона все още живее във влажните сенки на древната каменната крепост и се задъхва в мрачните тесни улички на стария си град. Индустриалната революция е успяла да допринесе, за сравнително кратко време, за издигането на удивително голям брой фабрики, най-вече текстилни, снабдени с модерни парни машини (през 1800 г. те са вече 150!). 1842 г. ознаменува първото улично осветление с газ, а заедно с новата, по-безопасна градска среда се появяват и първите паркове – зелени, общодостъпни градски пространства за отдих. През 1848 г. е открита първата жп линия в континентална Испания, свързваща Барселона с близкото курортно селище Матарó (в действителност първата испанска жп линия е изградена извън континента, в Куба). Потокът емигранти, както от други части на страната, така и от множеството колонии в Централна Америка, е несекващ и допринася за лавинообразния растеж на градската популация. Обяснимо е – в този момент Каталуния е флагманът на икономическия растеж и техническото развитие. Това е най-проспериращия, модерен и технологично авангарден испански регион, а Барселона е не просто неговата столица – градът постепенно се превръща в притегателна точка за богатите индустриални фамилии от всички краища на Испания. Една след друга тук изникват банки, застрахователни и кредитни дружества. Барселона става неимоверно живо и открито за търговия и финансови сделки средище. Ето така едно малко градче с около 34 хил. жители в началото на века за 2-3 десетилетия се трансформира в средно голям град, наброяващ над 160 000 души, които нарастват до 400 000 в края на XIX в. И границите му, чисто физически, отесняват… След не малко битки и съдебно-политически спорове решението на юридическо ниво най-после е взето – през 1854 г. отеснелите градските стени рухват и пътят към новия облик на Барселона е абсолютно чист. Нестандартният поглед на Илдефонсо Сердá (Ildefonso Cerdá) – каталунски инженер, архитект, политик, юрист и урбанист, ражда един невероятен с мащабите и оригиналността си проект (наречен план Сердá), който прави Барселона различна и недвусмислено разпознаваема сред всички известни градове по света.
(източник на снимката https://es.wikipedia.org/)
Началото е поставено през 1859 г., а Барселона е буквално „разграфена“ на осмоъгълни жилищни структури, между които се простират широки улици и просторни булеварди, елегантни площади и паркове. Визията на Сердá съчетава в себе си един изцяло нов подход (с преобладаващ математически, инженерен и екологичен привкус), в който изпъкват съвременните разбирания за градска инфраструктура, човешка мобилност, здравословна среда и не на последно място – възможността за растеж и неограничено разширение. Така се нарича днес „сърцевината“ на града, проектиран от Сердá - L'Eixample (произнася се „ешáмпле“ и на каталунски означава разширение). Погледнете я – Барселона днес е това, което е планирано и заложено преди повече от век и половина и което позволява на града да запази динамиката на развитието си, живата енергия на ежедневието си, и същевременно да се разраства безпроблемно.
И така, да продължим напред – в края на XIX век фабрикантите са тук, горди с големите си семейства (с по 7-8, а често и повече деца), богати, живеещи в охолство и лукс, проспериращи… и, разбира се, какво друго да поискат, освен нови къщи. Различни и уникални. Огромни и забелязващи се отдалеч. Красиви – отвън и отвътре. Неприличащи една на друга. А пространство за строеж вече има…
Постепенно стигаме до небезизвестния закон за търсенето и предлагането. Щом нещо се търси и е необходимо, щом има реален пазар за него, то се появява. Неизбежно е. Това е една от причините на световния архитектурен хоризонт да изгрее звезда с особен блясък – вече я познавате, нарича се Антони Гаудѝ. Универсален, космополитен, надхвърлил хоризонтите на епохата и надживял разбиранията на съвременниците си. (За него ви разказах в статиите за шедьоврите му Casa Battló, Casa Visens и Palau Güell, които можете да си припомните по всяко време). И, разбира се, той не е сам. Появяват се негови ученици, последователи и сътрудници, но и негови съперници – все архитекти от световна величина, със свой собствен почерк, свое самобитно въображение и своя уникална творческа изява. Това е моментът, в който се ражда конкуренцията между тях… А всяка конкуренция несъмнено е добра отправна точка за велики постижения, нали?
И ето ги 7-те шедьовъра, на които посвещавам моя разказ. Едно от нещата, които ги обединява, е че те НЕ СА произведения на Гаудѝ. Което не намалява с нищо нито тяхната невероятна красота, нито непреходната им стойност. Друга интересна тяхна характеристика е, че повечето не принадлежат изцяло на класическия Каталунски Модернизъм като архитектурен стил. По-скоро са една интересна смесица от стилове и арт-влияния, в които се „усещат“ барок, академизъм, неоготика, неокласицизъм, виенски сецесион… На пръв поглед еклектика, пищна и забелязваща се отдалеч, но сътворена с много усет за красота и естетика.
1. Casa Comalat
Наричат тази великолепна сграда „скритото бижу на Барселона“. Уникалността ѝ се крие в двете ѝ фасади, които, макар и принадлежащи на един и същ архитектурен стил (класически Модернизъм), я представят с две съвсем различни лица. Нещо като бог Янус – добре премерена строгост и щедра, безгрижна усмивка… Представителният ѝ вход се намира на бляскавия, огромен булевард Диагонал (Avenida Diagonal, 442), пресичащ града от северозапад на югоизток (както си личи, по диагонал!). Той е не просто безкрайно просторен и много „лъскав“ заради витрините на големи модни марки, от които лъха лукс и стил, но и изключително наситен с „архитектурни изненади“, една от друга по-поразителни. Макар и пететажна (заедно с приземния етаж стават цели шест), тази „изненада“ можете и да подминете, скрита зад огромните корони на дърветата. А и булевардът несъмнено отвлича вниманието. Но ако хвърлите втори поглед (защото сте решили, че първият е мернал нещо, заслужаващо внимание), няма да останете разочаровани. Тази фасада е строго-тържествена, аристократична и леко надменна – сив камък, просторни изящни балкони от ковано желязо, внушаваща респект с размерите и пищната си украса входна врата.
Но истинското бижу според мен е фасадата на улица Кóрсега (calle Córsega, 336), където в блясъка на всяко късче керамика се отразява средиземноморското слънце и преливат неуловимо един в друг цветовете на дъгата. Тук много категорично личат почеркът и влиянието на Гаудѝ, като приликите с творбите му са повече от очевидни – оригинални плавни форми, изобилие от керамика, чиято глазирана повърхност създава неповторимия полихроматичен ефект, единствено и само вълнообразни линии (тоест липса на ъгли) и изящни флорални мотиви. А великолепните светлозелени щори, които скриват всичко от нежелани погледи, са идеалното допълнение към цялостния дизайн на фасадата. Като клепачите на преситени от крещящи гледки и уморени от ослепително-ярки нюанси очи…
Всъщност, да кажем кой наиистина създава тази изумителна къща – Casa Comalat е произведение на талантливия барселонски архитект Salvador Valeri i Pupurull и е съхранила в себе си (вече повече от век!) усещането за минала слава и несъмнено великолепие. Строежът ѝ започва през 1906 г. по поръчка на сеньор Комалат, известен и доста заможен лихвар, който (като всички себеподобни от онази епоха) настоява за дом, олицетворяващ по един безспорен начин богатството, просперитета и икономическото му влияние сред местното общество. Изграждането на къщата продължава до 1911 г. и резултатът е, бих казала, повече от впечатляващ.
Важно! Можете да разгледате тази сграда (а и повечето от представените по-долу) само отвън. Тя е частна собственост и не е достъпна за визити. Специалистите твърдят, че ако бъде отворена за широката публика, приходите от посещенията й ще съперничат на известните шедьоври на Гаудѝ Casa Batllo и La Pedrera (смята се, че биха могли и да ги надминат!). Всичко е в ръцете на собствениците… Дано променят решението си! И една препоръка - за да се насладите на изумителния полихроматичен ефект, е необходимо да я посетите в часовете (приблизително) от 11:00 до 13:00 – в този времеви интервал светлината е най-подходяща за целта (дори няма значение дали е изцяло слънчево или леко облачно и мрачно).
2. Casa Berenguer
За нея казват, че е една от 10-те сгради в Барселона, които задължително трябва да видите, преди да напуснете града. Построена е по проект на братята Bonaventura и Joaquim Bassegoda i Amigó като многофамилна къща по поръчка на индустриалеца Казимир Клапéс (затова и другото име, с което е много известна, е Casa Clapés), за да бъде използвана за седалище на текстилната компания "Sobrinos de Berenguer".
Много от орнаментите по впечатляващата каменна фасада са алегорични и имат директна връзка с текстилната индустрия (като женската фигура, изобразена до тъкачен стан в централната част и седналата жена с вретено в ръце до корниза най-горе). Великолепната сграда печели 3-то място (явно в журито са били изключително взискателни и прецизни!) в ежегодния архитектурен конкурс на община Барселона през 1910 г. и се счита за най-доброто произведение на двамата братя-архитекти.
Въпреки, че в нея определено преобладава Модернизмът, при изграждането ѝ са използвани много неоготически елементи, така че сградата, може да се каже, е еклектична. През 1990 г., след дълги години на пренебрегване и известна забрава, къщата е основно и внимателно реставрирана, като в този нелек процес е вложено цялото богатство от оригинални материали, използвани при първоначалното изграждане на това архитектурно съкровище. За жалост и в тази къща не може да се влезе, за да се разгледа отвътре, където със сигурност се крие още много красота и изящество…
3. Casa Burés
Още една архитектурна прелест, за която казват, че е една от най-големите скъпоценности в архитектурното наследство на Барселона. Тя е произведение на Francesc Berenguer i Mestres, но проектът за изграждането ѝ носи подписа на друг известен архитект от златната епоха на Модернизма, Miquel Pascual i Tintorer. Причината е доста прозаична – Франсеск Беренгер, сътрудник и много близък приятел на самия Гаудѝ, така и не успява да вземе изпитите си и да се сдобие с титлата „архитект“. Не знам какви по-поразителни „чудеса“ би сътворил, ако беше завършил университет…
Къщата (макар че е трудно да наречеш така нещо с подобни размери, което повече наподобява огромен палат) се простира от двете страни на ъгъла, където се пресичат две улици - Ausiàs Marc (28-30-32) и Girona, в идеалния център на града, съвсем близо до емблематичния площад Urquinaona. Тази част от града е като пещерата на Аладин – на всеки квадратен метър площ са струпани съкровища, кое от кое по-впечатляващи – способни да завладеят изцяло вниманието и въображението ти. И не знаеш накъде по-напред да погледнеш…
Но да продължим нататък – Casa Burés е построена между 1900 и 1905 г. по поръчка на големия барселонски текстилен индустриалец Francesc Burés i Borràs (затова и носи неговото име). Изключително типична е за този етап на Модернизма, в който характерните за стила елементи се преплитат с неоготически и германистки такива. Състои се от мазе (служило е за „гараж“ за каретите на фамилията), приземен етаж, 4 етажа над него и тавански етаж (ático), които се разпростират върху 7000 кв. м. площ. Предназначението ѝ е било да „приюти“ жилището на фамилията Бурéс, офиса на фирмата и складовете ѝ. Фасадата ѝ е изработена от сив дялан, неполиран камък и в нея изпъкват специфичните вълнообразни линии, множество флорални мотиви, скулптурни групи и изобилие от орнаменти от ковано желязо. Фабрикантът Бурéс е неин едноличен собственик до смъртта си през 1907 г., след което я наследяват неговата вдовица и синовете им. В последствие превратностите на съдбата ту я запращат в забвение, ту припомнят за забележителната ѝ осанка, следвайки възхода и краха на самата фабрика Бурéс, която затваря окончателно врати през 1991 г. На 17 март 2007 г. Община Барселона купува импозантния дом за 26 милиона евро с идеята да го превърне в център на Модернизма и седалище на Музея по архитектура и урбанизъм. Да, ама още на следващата година продава сградата на каталунското правителство, което пък, през 2014 г., под натиска на икономическата криза, предлага на търг цялата мебелировка. През 2019 г. Casa Burés най-после възвръща целия си блясък – и отвън, и отвътре – „премоделирана“ от архитектурното бюро Juan Trias de Bes (TDB Arquitectura) и от Estudio vilablanch. Проектът започва през 2016 г. и трае почти три години, през които екипът архитекти възстановява с прецизност, професионализъм и в детайли, с помощта на експертите от Община Барселона, целия разкош и великолепие на този шедьовър. В момента в къщата има 26 уникални луксозни апартамента с размери от 120 до 502 кв. м, запазили оригиналния дух на времето и пищния блясък на модернизма. За съжаление всичко е частна собственост и достъпът на външни лица е немислим (опитах, но молбите ми не помогнаха…). Следващите снимки (от интериора на Casa Burés) НЕ СА МОИ, те са предоставени от архитектурните фирми и са свободни за споделяне с некомерсиална цел.
4. Casa Juncosa
На номер 78 на една от най-красивите улици в Барселона, Rambla de Catalunya, там, където се пресича с улица Mallorca, се издига великолепното произведение на архитекта-модернист Salvador Viñals Sabaté (1847-1926) - Casa Juncosa. Къщата (вече свикнах да ги наричам по този начин, въпреки размерите им), е едно невероятно съчетание от изящна красота и ярко, грабващо вниманието присъствие. Тоест, не можеш да я подминеш просто така, без да я забележиш…
Кой е бил Evaristo Juncosa Doménech, чието име носи архитектурната забележителност? Трето поколение производител на шоколад, който наследява престижната фабрика, създадена от неговия дядо през 1837 г. Фабрикант с име и популярност, които му позволяват да потърси (и съответно да получи) най-добрия архитектурен проект и най-доброто му изпълнение. Импозантните сгради от този тип (както вече споменах) са изградени с идеята да предоставят не само обширна жилищна площ на семейството, но и да осигурят достатъчно пространство за бизнеса – помещения за прием на клиентите и за офис, където да се сключват сделките, също и складове. Casa Juncosa не е изключение от това класическо правило. Макар и не така огромна като Casa Burés, къщата се счита за достоен представител на традициите на Гаудѝ, заради яркия си, безпогрешно разпознаваем стил. Фасадата ѝ, изработена от светъл камък, се отличава с богата, фина изработка на цветните декоративни мотиви, а централният балкон, наподобяващ трибуна, е истинска прелест. За моя радост портиерът бе благосклонен да ме пусне във фоайето, за да снимам, въпреки, че и тази сграда е частна собственост. Красота, стил и лукс лъхат от всеки детайл, но главната забележителност според мен е разкошният стъклен витраж в дъното на коридора. Светлината, нахлуваща отгоре и през порталната врата се пречупва по причудлив начин през цветните орнаменти и кара цялата тази прелест да блести като пъстър скъпоценен камък…
5. Casa Sayrach
Наричат тази къща „закъснялото дете на Модернизма“ и това (съвсем буквално) е една от последните сгради в този стил, построени в Барселона. Проектът за изграждането ѝ е подписан от Gabriel Borrell, но всъщност е дело на известния архитект и писател Manuel Sayrach, който по това време все още няма нужното академично образование. Рядката красота на къщата, носеща името на автора си, сякаш е наследила всичко постигнато до дотогава от не един маестро на архитектурата.
Строежът ѝ започва през 1915 г. и завършва през 1918 г., когато вече никой не проектирал къщи с подобна осанка и се издига на ъгъла, където се пресичат емблематичния булевард Диагонал (avenida Diagonal) и улица Enric Granados. Би трябвало да е в характерния за епохата „ноусентистки“ стил, но Casa Sayrach е типична „модернистка“ сграда. Не само – тя е живо въплъщение на всичко, завещано от великия Гауди: море от извивки, грациозна фасада от светлосив камък и омагьосващо с анималистичните си внушения фоайе, което се счита за истински шедьовър. Отваряйки вратата ѝ, сякаш попадаш в един морски свят – медузи, вълни, рибарски мрежи… и всичко това под огромния скелет на захвърлен от безбрежните дълбини кит.
(източник на снимките elperiodico.com - за жалост и тази прекрасна сграда не отваря вратите си за любители на архитектурни съкровища. Или поне го прави много рядко - обикновено във връзка с годишнини и специални събития, веднъж на 10 години или повече... нищо не ми остава, освен да продължавам да чакам!)
Не само интериорът е толкова близо до светоусещането на Гауди - и покривът е типично „гаудистки“: вълнообразни форми и елегантна кула точно там, където сградата „завива“ от едната улица към другата. Първоначално е била почти снежно бяла и с плавните си форми явно е наподобявала гигантски глазиран сладкиш, поради което са я наричали „Сметановата къща“, но с времето камъкът е потъмнял и променил цвета си. Днес просто носи името на създателя си, който е една изключителна личност, оставила следа в културната история на Каталуния. С фин усет към красотата и огромно артистично въображение, той е от творците, на които никога не им се е налагало да проектират къщи или да пишат романи, за да изкарват прехраната си. Наследник на богата фамилия, Мануел Саирач твори, защото има вътрешната необходимост да го прави… от чиста любов към изкуството. Почитател на музиката на Вагнер и на Гьотевата поезия, привърженик на идеята за „абсолютното изкуство“ и безкрайно верен последовател на архитектурната „лудост“ на Гауди, той оставя малко на брой, но великолепни творби. Отива си само на 51 години…
6. Casa Jaume Sallo Burgués
На пръв поглед това е една типична модернистка сграда, която може и да не ви направи поразително впечатление. Изглежда като че ли просто е внушителна с мащабите и размаха си, цели 6 етажа! Затова е възможно да си помислите „Поредната многофамилна къща, нищо различно!“ (както вече споменах, те повечето са такива). Но вторият поглед към пресечката на две знакови улици в L'Eixample – Rambla de Catalunya и calle Aragó, ще ви накара да се спрете. Защото мястото определено има своя атмосфера, свое собствено присъствие. За мен е не просто различна от останалите, но и много стилна. Не прекалява с детайли, не е твърде пищна и не се натрапва, но в същото време излъчва изисканост и елегантност.
Това е къщата, известна с по-краткото си име Casa Jaume Salló, дело на известния барселонски архитект Jaume Sanllehy i Molist. Принадлежи изцяло на стила „Каталунски модернизъм“ и е построена за сравнително кратко време – от 1901 до 1903 г. Няколко неща веднага ще грабнат погледа и вниманието ви – прекрасните полукръгли балкони, които „очертават“ ъглите; пълната симетрия на сградата, която създава съвършен огледален ефект; малките балкони с вдлъбнатина, имитираща вълна и синьо-зеления цвят на капаците на прозорците. Особено красив е рисунъкът, очертаващи порталната врата.
Фасадата ѝ е много светла и чиста, сякаш 120 години са отлетели за миг, без да оставят видими следи върху нея... Претърпяла е само две строителни "интервенции" – през 1965 г., когато след сериозни щети в горната част са основно ремонтирани покривът и двата последни етажа, и през 1998 г. – тогава се извършва щателна, детайлна и много точна реставрация на сградата.
Казват, че цветните стъклени витражи с геометрични и флорални мотиви, както и орнаментите и парапетите на централното стълбище притежават изключителна, изящна красота. За жалост и тук достъпът за „външни лица“ е отказан…
7. Малка архитектурна изненада
Не се сдържах да ви покажа нещо различно. Така е, в мъчителното си колебание коя от къщите на Барселона да избера, в крайна сметка се спрях на едно малко прелестно кътче… Определено не е внушително, нито е туристическа забележителност, а мисля, че дори не е много познато на местните. А заслужава да бъде! Плени ме с красота и грация. В действителност е един цветарски магазин в сърцето на града, заобиколен от всички тези грандиозни сгради, сгушен уютно в един ъгъл, в основата на внушителна сграда. Май тук всички красоти са разположени някъде на един ъгъл, в една внезапна, изненадваща пресечка. Понякога откриваш подобни места, когато не знаеш накъде да поемеш – заставаш там, интуитивно, между две улици, а погледът и мисълта ти блуждаят, търсейки… И кръстопътят е не само физически, пространствен, а чисто емоционален: пресичат се някакви твои вътрешни търсения, очаквания, илюзии. И тогава го виждаш – мястото, което очарова, което променя нагласата, което възвръща позитивната енергия…
Сигурна съм, че е напълно способно да направи деня ти различен – това е магазинчето, което освен растения, продава усмивки и настроение, при това в една цветно-зелено-свежа обстановка, която (заради архитектурните си достойнства) спокойно можете да възприемете като произведение на изкуството:
Laboratorio botánico MAREA VERDE
(намира се на улица Ronda Sant Pere 40, където се пресича с улица Bruc)
Благодаря на Валентина и Мануел за разрешението да снимам и за тяхната любезност!
(Gracias a Valentina y Manuel por permitirme hacer fotos y porque fueron tan amables y simpáticos!)
Авангардната атмосфера от епохата на Модернизма не е случайна. Съвременният магазин е пряк наследник на елегантната и модерна аптека, открита на същото място през 1905 г. от известен барселонски фармацевт, специалист в областта на традиционните растителни лекарствени продукти. Сегашните му стопани са наследили едно автентично пространство, озарено от светлина, което са претворили по свой собствен начин, като са му вдъхнали невероятна жизненост и съвременно еко-звучене.
コメント