​

     Наричам ги „размисли в момент на сътресение“ и няма значение какво всъщност ти се случва - дали преживяваш емоционална криза, изправен си пред остър житейски проблем, или се намираш в професионален застой и творческа безизходица... Или просто идва края на поредната година. Всяко едно от тези състояния би могло да се превърне в двигател. Така е поне за мен, защото считам себе си за личност, която се нуждае от това дните ѝ да са запълнени до краен предел. Бездействието (на тялото, ума и въображението), както и липсата на идеи и проекти, които да ме вълнуват и занимават денонощно са нещо като „малка смърт“ за мен. Обичам да експериментирам – със себе си, с живота си; обичам да се предизвиквам – „какво, ако…“; обичам да пътувам, да пиша, да мисля, да мечтая, да създавам, да уча другите, да им помагам и самата аз да се уча непрестанно, да опитвам постоянно нещо ново… Но и аз имам моменти, когато оставям нещата сами на себе си и ги наблюдавам за известно време как се случват. Правя го най-често поради това, че не разполагам с властта или енергията да им въздействам и да ги променям (или не намирам смисъл в това). Приятно е понякога да мислиш, че реката така или иначе тече и да я съзерцаваш с безметежно и несмутимо спокойствие... Природните и социалните закони обаче (за добро или зло) имат своята инерция; събитията се движат още мъничко сами, след като престанеш да ги „подтикваш“, а след това спират. От самосебе си. Завинаги. Нормално следствие, нали? В този миг вече трябва да си взел решение.

     Та тези кратки текстове са писани точно тогава – в момент на преход към нещо ново, в мигове на вземане на решения, в етап на търсене на промяна. Най-често в студените зимни следобеди –  зимата е един сложен и тежък в емоционално и физическо отношение сезон за мен. Те са като малки кратки „бягства“ от рутината (и ограниченията) на случващото се всеки ден и са плод единствено (нека не звучи оправдателно:-) на безкрайното ми и неудържимо въображение...