Ако искате да "прочетете" (но не толкова с очи, колкото със сърце) една истинска италианска приказка, значи задължително трябва да видите Пулия (Puglia). Разположена върху елегантния ток на италианския ботуш, тя е едно миниатюрно копие на самата Италия – по същия начин тясна, издължена и елегантна, и пак толкова шумна, колоритна и апетитна. Тази малка област е наситена с толкова древна история и великолепна архитектура; с толкова магия, романтика, легенди… От нея лъха неудържимо на море и солен адриатически вятър. Освен всичко друго, Пулия е безкрайно вкусна – усещате ли аромата на пица, паста, песто или на сладкиши с аромат на ванилия и шоколад, придружени от café latte? Тук и виното е превъзходно, а ако опитате rossato от Саленто, то ще ви завладее завинаги с уханието си на нар и боровинки... Сигурно е – дойдете ли веднъж, несъмнено ще поискате да се връщате тук, отново и отново.
3 дни, 3 кътчета от Пулия – Бари, Брѝндизи, Алберобелло. Всяко със своя чар, уникалност и неподправена красота, която се запечатва завинаги в теб. Да, Бари е най-разпознаваемият за пътешествениците и най-добре познатият от градовете на Пулия. Благодарение на Райънеър и ниските цени на полетите това не така популярно доскоро кътче от Италия стана много достъпно (и толкова близко!) за пътуващите от София. Тъй като го бях посетила преди няколко години, очаквах с нетърпение новата си среща с този очарователен град. За Алберобелло бях чела много, и то не от вчера… Удивителните трули си живееха (необезпокоявани) в неуморното ми въображение, в очакване да ги докосна със сетивата си. Те си стояха там, все така загадъчни, мъдри, непроницаеми и непоклатими от векове (най-вече пред капризите на времето и нетърпението на посетителя)… И едновременно дружелюбни и нетърпеливи за поредния любопитен странник, надничащ в тайните им… Затова усетих това място като сбъдната мечта. За мен обаче откритието беше Брѝндизи. Град, стоящ леко встрани от интересите, плановете и маршрута на един пътешественик; град, който, оказа се, заслужава много повече… Повече време и внимание, повече настроение за поглед към детайлите, от които е съставен. Защото само така може да се оцени мястото му върху пъстрата карта на тази фантастична страна. Уникално пристанище (изцяло творение на природата!), наситена със събития и превратности история, вкусна храна, сърдечни и гостоприемни обитатели. Просто малко хора го посещават и разказват за него. Надявам се да го видите през моя поглед в цялата му италианска, южняшка самобитност... И да си пожелаете една среща с него. По-кратка или по-дълга е без значение, въпросът е задължително да останете насаме с Брѝндизи…
Започвам с колоритния и многолик Бари – туптящото сърце на Пулия
Мястото на толкова очакваната среща със семейството на сестра ми и моята любима племенница Кари. Отдавна мечтаното „Италианско пътешествие“, което така дълго обмисляхме и което най-после сбъднахме. Обичам ви!!! Времето не беше много на наша страна, но май това важеше в момента за цяла Европа. Заедно прекарахме два дни – променливи, слънчево-облачни, определено хладни за края на март, ветровити и влажни… но какво значение има, когато си в Италия! Винаги можеш да се „шмугнеш“ в малко уютно кафене, в пълен с глъчка и съблазнителни аромати ресторант… или в интригуващ с находките си археологически музей. „Светът е голям и спасение (от метеорологичната сивота) дебне отвсякъде“, нали? А и в неделя слънцето реши, че пролетта е тук и е нежелателно (и непростимо!) повече да се крие.
Бари е сърцето на Пулия. Исторически, административно, географски, политически, емоционално… Както и да го наречете, градът е есенцията на тази южна италианска провинция. Шумен, пъстър и емоционален, Бари е толкова откровено автентичен с туристите, че не си прави труда да се „преоблича и гримира“ специално за тях. Не крие нищо, но и не парадира с нищо специално. Просто ни оставя да го видим и съпреживеем такъв, какъвто е – и ако ни е пленил, то не е нарочно, просто на чара му е трудно да се устои. Видях го за втори път и все така го намирам за неотразим…
Какво все пак да не пропускате от Бари, ако сте тук дори само за ден?
1. Lungomare (буквално „Дълго море“) – великолепната крайбрежна алея, носеща името на Nasario Sauro, е дълга повече от 9 км и ще ви предложи незабравими гледки към града, пристанището, Адриатическия простор, чайките, елегантните ветроходи… с много пейки и толкова приятни кътчета, където да поспрете за почивка и да се наслаждавате на пейзажа. В далечния край (в смисъл далече от историческия център и основните търговски улици) се намират два прелестни плажа: първият се казва Pane e Pomodoro (Хляб и Домат, два култови продукта в италианската кухня), а вторият Spiaggia Torre Quetta (Плажът на кулата Кетта) – по-див и доста каменист, но с изключителен чар.
В близкия край на Bari Vecchia пък е впечатляващият Teatro Margherita – красива, внушителна с размерите и местоположението си сграда, която отдалече се забелязва заради розово-червеникавия си цвят.
Построена е в периода 1912-1914 г. и носи името на кралица Маргарита Савойска. Над 100-годишната история на театъра, един определено доминиращ елемент от облика на града, е не просто дълга – тя е интригуваща! Първият театър със същото име е тържествено открит на 5 септември 1910 г. Бил е построен изцяло от дърво, върху колони, издигнати на морското дъно. Всичко това не е породено от идеята за нещо екстравагантно – напротив, било е единственото възможно от юридическа гледна точка решение. Малко преди това Общината сключва договор, според който се задължава да не строи театър на територията на града, защото ще бъде пряка (и очевидно неудобна) конкуренция на прочутия Teatro Petruzzelli. Явно клаузите на споразумението са визирали само сушата и това е било спасението – да се направи „плаващ“ театър. Но въпреки това местни предприемачи, чиито проекти, много подобни на реализираната идея, са били отхвърлени, както и самите братя Messeni, собствениците на Teatro Petruzzelli, се противопоставят яростно и с всички средства на новопоявилата се сграда. На 22 юли 1911 г., в 3 ч. през нощта, театърът е обхванат от опустошителните пламъци на умишлен пожар, който го унищожава, съвсем буквално, само за час… При всички очевидни факти, незнайно защо и до днес се твърди, че причините и извършителите на това гнусно деяние са неизвестни. Е, може би просто са били недоказуеми … или недосегаеми. Мястото не остава празно нито за миг и строежът на масивната сграда, която виждаме днес, е започнат и завършен само за 2 години. Между другото, това е първата постройка от железобетон в Бари и единствената в Европа като конструкция върху пилони, без никаква връзка със сушата! Години наред театърът играе важна роля в живота на местните жители с блестящите постановки и представления в стил кафе-вариете, но превратностите на съдбата не му прощават. Бомбардиран е през Втората световна война, минава през ръцете на много собственици, затварян е за дълго поради нерентабилност и финансов крах… През 2009 г. започва пълна реставрация на историческата му фасада, а след това е възстановен и отвътре. Отваря врати през 2018 г. с прекрасна визия и нов статут – на Музей на съвременното изкуство. Първата изложба в него представя на нетърпеливите посетители изключителните картини на Ван Гог и в продължение на няколко месеца почти 100 хиляди обожатели на меланхоличния нидерландски пост-импресионист се наслаждават на непреходното му изкуство.
2. Самият Bari Vecchia (историческият център или, както ние също казваме, Старият град) – това е мястото, където вековете са си дали среща и съвсем не бързат да си тръгнат, а историята ги наблюдава подозрително, като „наднича“ от всеки ъгъл. Вървейки по тесните криви улички, край достолепни стари сгради в сиво и пясъчно-жълто, внезапно ще се озовете столетия назад, а средновековната атмосфера ще ви покори с ярката си автентичност. Площади и площадчета, покрити с протъркани и излъскани от милионите стъпки плочи, надвиснали над главите ви каменни арки, малки живописни магазинчета и колоритни пазари, църкви … Сред всичко това се открояват:
· Катедралата Свети Сабин, носеща името на светеца-покровител на града, построена през XIII век върху останките на стара християнска църква. Зад чистата и семпла фасада се крие един великолепен архитектурен образец в романски стил, а криптата е впечатляваща.
· Прекрасната Базилика Свети Никола, пазеща мощите на светеца, чиято история се е превърнала в жива, непреходна легенда и е послужила за създаването на съвременната приказка за Дядо Коледа (Santa Claus или Papá Noel).
· Castello Normanno-Svevo di Bari – средновековната отбранителна крепост, която се извисява и оформя силуета на града с импозантните си размери, е издигната на това място в далечната 1132 г., по време на нормандското владичество. Много скоро след това местните жители я разрушават, подтикнати от краля на Пулия Guglielmo I il Malo (Вилхелм Първи Злия) да унищожат всичко нормандско, с изключение на свещените места. През 1233 г. по нареждане на Фридрих II всичко е построено наново, възстановено в целия му блясък и укрепено допълнително. Любопитното е, че на това място е имало крепостни съоръжения още в антични времена, в древния Barium, за което споменава не кой да е, а великият Хораций в своите „Сатири“.
3. Teatro Petruzzelli – четвъртият по големина театър в Италия, който впечатлява с изящната си архитектура и запомнящата се тухлено-червена фасада, отваря врати на 14 февруари 1903 г. с постановката на операта „Хугеноти“ на Джакомо Майербеер. Побира 4000 зрители и е популярен не само с поразителната красота на залата си, но и с неповторимата си акустика, което го прави изключително подходящ за концерти и артистични изяви от всякакъв характер – от опера и класика, до джаз и съвременна музика. Тук е свирил оркестърът под диригентството на Фон Караян и са извисявали уникалните си гласове Рей Чарлз, Франк Синатра, Лайза Минели, Лучано Павароти… Под неговия покрив е танцувал великият Рудолф Нуреев. Театърът е унищожен почти изцяло от жесток, варварски пожар през 1991 г. и са били необходими повече от 18 години, за да бъде възстановен. Причинителят му и до днес не е открит или поне така твърдят официалните власти (историята понякога се повтаря, нали…) Съвсем наблизо е друг театър, достолепен и красив, най-старият в града, носещ името на известния композитор Niccolò Piccinni, роден в Бари. Именно той е бил "достойният заместник“ на Teatro Petruzzelli почти две десетилетия, докато са се извършвали възстановителните и реставрационни дейности. Намира се на прекрасната Corso Vittorio Emanuele II – дълга почти километър алея, която започва от градината Гарибалди и свършва до театъра-музей Маргарита и по която непременно трябва да се разходите, ако искате да усетите аристократичния дух на Бари. Освен това тук е съсредоточен нощният живот на града. Независимо дали излизате за ранно вечерно питие или за късна вечеря, Corso Vittorio Emanuele II е вашето място. Изпъстрено е с многобройни барове и ресторанти, където ще опитате традиционни ястия и ще се наслаждавате на типичната местна атмосфера, едновременно лежерна и елегантна.
2. Впечатляващият булевард Corso Cavour и улица Via Niccolò Putignani с Palazzo Mincuzzi – това е търговската, изтънчена, оживена и най-бляскава част на Бари, независимо дали сте тук денем или вечер. „Дворецът“ Mincuzzi (можем да го наречем и Търговският дом) е построен през 1928 г. в характерния за епохата стил Art Nouveau и е типичен представител на архитектурата в началото на ХХ век. Поръчва го на местни архитекти богато и влиятелно търговско семейство, а с годините сградата постепенно се превръща в един от символите на Бари.
3. Гастрономията на област Пулия – не е възможно да посетите Италия и да не посветите подобаващо време и внимание (а то си е несъмнено удоволствие!) на местната храна. За кухнята на Пулия казват, че е най-апетитно-примамливата в цяла Италия. Тя е типично средиземноморска и в нея преобладават зехтинът и маслините, босилекът и риганът, пестото, доматите, хляба, сирената mozzarella и burrata. Също така пикантните taralli, характерната focaccia и pizza… че накъде в Италия без пица??? И разбира се, прочутите orecchiette (или „ушички“) – паста, изработена ръчно и наподобяваща малки листенца (или ушенца). Гордостта на Пулия е абсолютно заслужена – областта е главният производител на твърда пшеница (от която се произвеждат всички типове паста) в Италия, а „ботушът“ е на второ място в света (след Канада) по добив на този тип зърно. Не може да не я пробвате на място или поне си тръгнете с пакет от нея в раницата! От сладките „прелести“, с които изобилстват малките сладкарнички, непременно опитайте яркожълтите и невероятно вкусни сладкиши с подходящото за цвета си име „mimosa“, а също прочутите zeppole и pasticciotto (напълнени с фини кремове и украсени с шоколад и сметана). И всичко това гарнирано с чудесно вино (опитахме превъзходно розе от Саленто, както и ароматни местни бели вина) … и много кафе. Във всякакви варианти:-))) Тук денят започва с кафе, продължава с кафе… и завършва с кафе! В неделния предобед в Брѝндизи влязох в уютно кафене край морето и в менюто на стената имаше 22 вида от тази неустоима напитка (преброих ги два пъти, много внимателно, за да съм сигурна!). Въпреки, че бях за 6-ти път в Италия, си помислих, че все така продължава да ми трябва пътеводител… в света на местното (и мистично!) кафе-приготвяне и кафе-пѝтие (извинете за безкрайното повторение на думата „кафе“, все още не съм открила с какво точно мога да я заместя…). Но напредвам – този път, най-после, ми донесоха каквото поисках, по мой вкус!
Алберобело или приказният свят на италианския юг
Качваш се в автобуса от Бари и усещаш как те изпълва едно нетърпеливо очакване и вълнение. Времето навън е променливо; сиви облаци се скупчват сърдито, после, объркани в неясното си желание къде да излеят гнева си, се разотиват. За кратко превалява. Пред погледа ти преминават бързо свежи, ярко-зелени поля, следват ги разцъфнали в нежно-розово дръвчета и тъмните, издължени и леко заплашителни силуети на кипарисите. Разговарям със сестра ми, която седи до мен, но не спирам да се оглеждам и част от съзнанието ми блуждае навън… и изведнъж – ето ги! Започват да се срещат, отначало нарядко, от двете страни на пътя. По едно самотно или скупчени по две-три, но понякога и повече. Това са трулите - снежно бели, кръгли къщички, с графитно-сиви конусовидни покриви, а от някои коминчета се издига фин, белезникав дим (направо приказно!). И така разбираш със сигурност – вече си в долината на Итрия (Val d’Itria)!
А после автобусът влиза в Алберобелло и след няколко завоя изсипва едно трескаво многоезично множество, което се пръсва в различни посоки. Тръгваш след най-голямата група (тя се движи доста уверено и изглежда „знаеща“:-)))) … И вълната от трули просто те залива. Градчето се оказва един митичен свят. Напълно различен от всичко съществуващо, от всичко, което си виждал до сега. Дошъл незнайно откъде – може би от легенди: за джуджета и магьосници, с техните тайнствени заклинания или за епични битки между силите на светлината и мрака. А трулите са като вдъхновени от нечие ярко, любознателно, нестандартно въображение. И може би са домове на всички онези тайнствени създания, родени от същото това въображение!
Ако излезем от контекста на емоциите (но няма как да се разминем без тях!), трябва да кажа, че няма исторически/географски/туристически справочник, описващ Италия, без да бъдат споменати уникалните трули на Алберобело. Тези дни попаднах на един списък с 20 невероятни места по цялото земно кълбо, които поразяват с човешки или природни творения. Имаше лилави езера, изумрудени заливи, земно-неземни скални образувания… И Алберобело! Италия е неоспоримият първенец в листата с обекти от световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО – притежава цели 58 „съкровища“! А чудните къщички нямат стойност… те са безценно, прекрасно бижу в историческото богатство на „Ботуша“. Изправени са тук от векове, непоклатими и невъзмутими, като вълшебни, мъдри шапки с тайнствени знаци върху тях. Устояли са на превратностите на събитията, на безпощадните природни стихии и си стоят все така непроменени и до днес. Произходът им е малко спорен и не съвсем изяснен. Според някои източници още в праисторически времена хората по тези места са издигали конструкции с формата на конус, които са използвали като фамилни гробници. По-късно, в ранното средновековие, първите трули се появяват също изцяло в конична форма, все едно покривът се издига директно от земята. Плътната им структура с почти съвършено подреждане на камъните и естеството на материала осигурява една постоянна температура вътре през цялата година – прохлада през лятото и приятна топлина през зимата. Именно затова в тях се е съхранявала реколтата (най-вече зърно и маслини) на тукашните земеделци. Според исторически сведения, вече в XIV и XV век се появяват първите къщички със снежно-бяла цилиндрична основа, които започват да служат на местните за основен семеен дом. Направени са основно от варовиков дялан камък, добиван недалеч, от платото Murge, на принципа на сухата зидария, тоест без каквото и да е свързващо вещество, било то кал, цимент, хоросан и др. И няма две еднакви, защото са правени ръчно, без план или чертеж, явно на принципа на „моментното вдъхновение“. Любопитно е защо така са ги строили, по този наглед абсолютно недалновиден, не дотам устойчив, „разглобяем“ начин? И това има своето обяснение. В онези времена местният феодал, Conde (или граф) de Conversano, който по-късно става крал на Неаполското кралство, постановява – облага се с данък, и то не лек, всяка издигната по тия места къща! Местните жители се оказват доста изобретателни – все пак не можеш да обработваш земята, без да живееш близо до нея… И затова започват да строят така, че постройката да бъде лесно разрушавана щом дойде мълвата, че феодалните наместници идват да огледат селцето и да съберат годишния налог… Е, очевидно няма как да наложиш данък върху поле, пълно с наглед безредни (и безцелни) купчини камъни! И така, „данъчните власти“ се оттегляли разочаровано, а после много бързо всяко трули „изниквало“ отново, като непокътнато. С вековете градчето естествено се разширявало, броят на къщичките растял и днес вече са над 1000. А Алберобелло се настанило трайно върху картата с италиански уникати и станало известно като „столица на трулите“. Островръхите сиви шапки с бели калпачета властват над пейзажа и гледките са все така несравними с нищо по света. Това е може би един от най-разпознаваемите италиански символи, заедно с Колизеума в Рим, площада Сан Марко във Венеция, кулата в Пиза или Катедралите на Милано и Флоренция…
Дори прекрасната църква на върха на хълма Монти, носеща името на Св. Антоний от Падуа, наподобява гигантско, многокуполно трули. Макар и построена в началото на ХХ век, тя напълно се вписва в „трулския“ пейзаж с изящната си форма и се издига високо, макар и не натрапчиво, със своя 21-метров купол.
Друга любопитна особеност на симпатичните трули са огромните снежно-бели символи, открояващи се върху тъмните им покриви – слънце, луна, сърце, кръст, стрела, птица … или просто мистичен, неразгадаем знак. Изрисувани са ръчно, с вар, забелязват се отдалече и са част от местните вярвания и традиции, според които всеки дом трябва да бъде предпазен от зли сили или не дотам почтени намерения. Предполагам, че и котките са наети да помагат в тая магична работа по защитата от лоши погледи, имайки предвид как усърдно бродят по покривите и с какво недоверие, дори подозрение, ни наблюдават нас, пришълците:-))))…
Алберобелло добави и една чудна сърдечна нотка към еднодневното ни приключение – нарича се „Стълбата на любовта“. Широко мраморно стълбище, изрисувано с прекрасни червени сърца и изписано с романтична италианска поезия, буквално стичаща се по стъпалата надолу. Повече от оригинално място, където да кажеш „Обичам те!“ на човека до теб… или просто да си направиш снимка с любимите хора…
Алберобелци (ако мога така да нарека местните жители) са много усмихнати, мили и гостоприемни. Днес голяма част от трулите са превърнати в красиво подредени магазинчета, а някои са мини-хотели от типа B&B, в които през лятото можете да се насладите на едно незабравимо преживяване без да ви липсва абсолютно нищо от предимствата на един модерен хотел. През март обаче е все още доста студено и този тип трули бяха затворени, тъй като самобитните къщички нямат климатизация (освен естествената). Но пък имахме удоволствието да влезем в едно такова трули и да го разгледаме отвътре, благодарение на любезния му собственик. Около централното помещение, служещо за приемна или малък хол, има оформени полукръгли камери, където са разположени кухнята, спалнята и банята, съвсем миниатюрни, но достатъчни, за да създадат удобство и чувство за уют на пътешественика. Сигурно е незаменимо преживяване и страхотна изненада за сетивата да се събудиш под каменния купол с надничащото ярко юлско слънце през малкото прозорче… също като в къщичка от приказките! Затова ще ти кажем: Chiao Alberobello! Ще дойдем отново, защото криеш още тайни, пазиш ревниво още невидяни кътчета и ни чакаш – най-вече заради непреживените с теб емоции!
Брѝндизи или добре опазената тайна на Пулия
Това е като да знаеш, че си положил сериозни усилия да се задълбочиш в изучаването на една обширна, макар и позната област. Научна, литературна, историческа или географска, е без значение. Току добиеш самочувствие, че си научил доста, ииии… (отново!) те чака изненада. Но така е, що се отнася до съвременните градове – тези шумни, пъстри и забързани панаири на човешката суета. Понякога са причудливи и забавни, друг път са динамични и целеустремени… и във всеки миг различни. Прочетеното, осмисленото и написаното за тях, освен неоспоримите факти, обикновено съдържа много лично отношение. Това е твоето разбиране за (и респективно твоят поглед към) видяното, твоето усещане за сериозното и смешното, за ежедневното и ексклузивното … и за фината граница между тях. Гледайки един и същи градски пейзаж, убедена съм, ние с теб можем да забележим съвсем различни подробности от него, да се развълнуваме от съвсем различни детайли или да опишем едно и също нещо по съвсем различен начин…
И така, защо Брѝндизи не е точно това, което изглежда или не е всичко, което се споменава за него в туристическите справочници? Той не държи първенство в списъка с най-посещаваните италиански градове. Сигурно защото не е достатъчно ярък, няма я тази „лъскава обвивка“, която привлича. Но пък е достатъчно самобитен и оригинален. Ако обаче търсите тук Рим или Флоренция, забравете! Пък и Рим е само един, нали? Всъщност става дума за един неголям (около 88 000 жители), но стилен, красив и много чист град (което често не се отнася до италианския Юг); град с дружелюбни, открити, космополитни хора (поне аз попаднах на точно такива). Място със завладяваща и достойна за възхищение история, ключово местоположение на Адриатическия бряг, прекрасни морски гледки, достатъчно забележителности, за да ви впечатлят и достатъчно вкусна храна, за да ви накара да я опитате пак. И, оказа се, мноооого, много стар! Което вдъхва огромен респект към миналото му. Легендите разказват, че Брѝндизи е основан от великия древногръцки воин и герой от Троянската война Диомед, водил епична битка с троянеца Хектор. Известният древногръцки историк Страбон пък свидетелства, че още в VIII в. пр. Хр. тук е съществувала Brunda, населено място, чието уникално оформено пристанище с дълбоки води го е превърнало в естествена крепост срещу враговете.Въпреки, че присъства на картата като селище от хилядолетия, факт е, че римляните са тези, които го превръщат в истински град и това се случва през 3 в. пр. Хр. Те виждат в Brundisium и стратегически разположеното му пристанище великолепна отправна точка за морска търговия с Елада, с островите в Средиземно море, Северна Африка и малоазиатския бряг. Свързват го със столицата на Империята чрез митичните пътища Виа Апия и Виа Траяна. Много кралства и империи го владеят през столетията – остготи и лонгобарди, Сицилианско, Венецианско и Неаполско кралства, Византия… за 6 месеца по време на Втората световна война е столица на Италия и седалище на крал Виктор Емануел III. Тук живее в продължение на няколко години великият римски философ, юрист, политик и оратор Марк Тулий Цицерон, в заточение далеч от столицата заради несъгласията си с императора Гай Юлий Цезар. Наричат Брѝндизи още и „Градът на бастионите“. Съвсем оправдано, предвид множеството крепости и отбранителни съоръжения, които и до днес опасват града и оформят уникалния му облик. Сред тях най-забележителни са: Il Castello Alfonsino или Арагонската крепост, наричана още Castel Rosso заради розово-червеникавия цвят на камъка, от който е построен; разположен е върху малкото островче Sant'Andrea, на самия вход на пристанището.
(източник на снимката: https://www.zonzofox.com/)
Също така Il Castello Svevo или Швабската крепост, която обаче може да бъда разгледана само отвън, защото в нея се помещава Главното командване на Военноморските сили на Италия.
Но стига с историята, въпреки че тя е безценен източник на информация и великолепен учител. Време е да ви покажа града такъв, какъвто е днес…
Тъй като моят полет от Барселона бе до летището в Брѝндизи, имах възможността да се насладя на цялата му вечерна прелест, както и да прекарам тук почти целия неделен ден преди обратния полет. А ето и какво успях да видя за това кратко време и какво ви съветвам да направите, за да се придвижвате бързо и успешно през него:
Brindisi Centrale е жп и автогара едновременно – малка, но отлично организирана и много удобна, тя свързва летището с града за по-малко от 15 мин. Всъщност разстоянието е само 6-7 км, а автобусите са по 3-4 на час. Но ако не ви се чака, винаги можете да вземете такси – малкото разстояние предполага ниски цени, а ако сте група – още по-изгодно. За мен следваха 10 мин. пеша от гарата до малкото студио в сърцевината на Стария град, което бях наела през Booking, кратък разговор с любезните и безкрайно отзивчиви собственици… И после какво – хвърляш раницата, измиваш си ръцете, сменяш абсолютно задължителната все още (и навсякъде) в Италия маска, поглеждаш се за миг (съвсем небрежно, просто за всеки случай) в огледалото… и си готов да превземеш града! Завиваш зад ъгъла и тръгваш интуитивно (и логично) надолу и все надолу и само след минути си на морския бряг…
Както и в Бари, синевата на Адриатика ще ви посрещне с дълга, чиста и красива крайбрежна алея, която носи поетичното име Lungomare Regina Margherita. Тя започва от малкия, но много елегантен площад Piazza Vittorio Emanuele II, в центъра на който е разположена блестящо-бялата мраморна статуя Монументът на Вергилий (Il monumento a Virgilio). Завършва в най-северозападната част на залива до живописната Via Dorotea. Не мога да дам по-точно определение за едно толкова магнетично място освен „пространство за разходки, срещи, чаша кафе, игра, смях, съзерцание… простор за душата“. Тук Адриатическо море навлиза по уникален начин в сушата като след малка теснина (пролив) оформя два морски „ръкава“. Особената форма на залива предполага да вървите много дълго, за да стигнете до отсрещния бряг. Затова градският транспорт на Брѝндизи освен автобусен, е и морски (цената на билета е все същата – 1 Евро). Малко корабче, което тръгва на всеки 15 мин. и има три спирки (1 на отиване и 2 на връщане) ви отвежда до другия бряг. Истинско приключение, уникално и незабравимо! Самото пресичане на залива е прекрасно изживяване – отваряте прозореца на неспирно поклащащата се лодка, спирате поглед върху белите пенливи гребени на образувалите се от движението вълни, вдишвате свежия вечерен морски въздух, примесен с фини солени капчици вода и се любувате на залеза…
Отсреща ви чака прекрасен парк и Монумента, посветен на италианските моряци (Monumento al Marinaio d'Italia) – 53-метрова колона във формата на гигантски корабен рул, от чиято тераса се откриват несравними с нищо гледки, които определено ще ви очароват.
На връщане към историческия център задължително се изкачете по стълбата на Вергилий, завършваща с останките от две абсолютно автентични, внушителни Римски колони. Едната е отлично възстановена и се изправя в целия си ръст, а от втората е останал само капителът; самата колона е разрушена безвъзвратно през Втората световна война. От XIV век насам двете колони са единственият и най-разпознаваем символ на града и днес могат да бъдат видени върху всяка реклама и всяко туристическо послание. Мястото, където са разположени, бележи края на Via Appia – легендарният имперски път, свързващ Рим с Брѝндизи – най-важното за времето си римско търговско пристанище, портал към Ориента. Да, знаем, че всички пътища водят към Рим, но Via Appia е повече от специален – той е най-древният, най-известният, наистина обвит в митична слава. За Via Appia може да се каже, че е Кралицата на пътищата. Неведнъж съм споменавала (например в разказа си за Тарагона) за прочутите римските строители и всеки път има защо – Виа Апия е поредното доказателство – около 600 км перфектно настлан път, чиито изгладени от времето плочи видимо са се „сраснали“ една с друга. Път, почти непокътнат, просто леко износен от безмилостното действие на вековете, който можете спокойно да изминете и днес… Сигурно обаче ще се запитате защо стръмното широко стълбище към римските колони носи името на Вергилий (както и други ключови места в Брѝндизи)? Да, именно на това място, в страни от стълбите, е била къщата на големия римски поет, философ, математик Publio Virgilio Marón, блестящият стилист, известен на света просто с името Вергилий, авторът на безсмъртната „Енеида“, на „Георгики“ и „Буколики“. Тук той прекарва последните си години (след завръщането си в Империята от продължително и очевидно много изтощително пътуване до Атина и Мала Азия), до смъртта си през 19 г. пр. Хр.
Навлезете ли на връщане от морския бряг през тесните улички в Стария град, пътят ще ви отведе (не се колебайте много-много, всички улички водят натам!) до Piazza Duomo, най-старият и несъмнено най-впечатляващ площад на Брѝндизи. А местнитетвърдят, че е и най-красивият! Мястото притежава особена привлекателност – накъдето и да се обърнете, погледът ви ще се спира, отново и отново, на емблематични сгради. Тук се издига прелестната градска Катедрала (Il Duomo), осветена от папа Урбано Втори преди цели 10 века! Построена в периода между 1089 и 1143 година в романски стил, Pontificia Basilica Cattedrale (носеща името Basilica della Visitation y San Giovanni Battista) не притежава бляскава мраморна фасада или поразителни размери (моля ви, не я сравнявайте с катедралите в Милано или Флоренция!), но е просто съвършена със семплата си елегантност. Освен това крие съкровища с несъмнена историческа стойност, като например мощите на Св. Теодор и удивителни мозайки от XII век. „Лицето“ на Il Duomo, както и прелестната й барокова камбанария, увенчана със снежно-бели статуи на светци, на които можем да се наслаждаваме и днес, са изцяло и детайлно реставрирани след опустошителното земетресение от 1743 г.
В съседство с изящната Катедрала е разположен регионалният Археологически музей, носещ името на Francesco Ribezzo, уважаван италиански археолог. Сбирката му заслужава искрен респект заради богатството, разнообразието и прекрасното съхранение на множеството артефакти, разказващи как са се развивали града и околността от древността до днес – от палеолитното селище и реликвите на Бронзовата епоха, до великолепните гръцки и римски образци. Ще видите купи, делви, монети, статуи, оръдия на труда и оръжия… бронз, керамика, мрамор, стъкло... предмети на възраст 2 и повече хиляди години, съвършено огледало на местната история. Не го пропускайте! В неделя входът е безплатен (в другите дни е 5 Евро за възрастни), като задължително се изискваше да представя Green Pass и да оставя име и телефонен номер за връзка. И нещо много впечатляващо – за да влезете в музея, трябва да минете под величествените (не толкова като размери, колкото като реално историческо присъствие) Арки на Рицарите Тамплиери (Portico dei Cavalieri Templari). Според достоверни източници сградата е принадлежала на семейство De Cateniano, чиито най-изтъкнат представител е бил кмет (или каквато там е била длъжността по онова време) на Брѝндизи около 500-та година сл. Хр. Уверявам ви, докосването до толкова автентична история наистина е главозамайващо! Докато сте на площада, за да завършите историческата си обиколка, хвърлете поглед и на отлично съхранената Loggia Balsamo – истинска прелест от XIV век. И не подминавайте прекрасният ренесансов дворец на фамилията Granafei-Nervegna, в чиито зали се съхраняват късчета от респектиращото имперско минало на Брѝндизи.
Въпреки, че площадът пред Катедралата е особено привлекателно място в сърцето на Стария град, не мислете, че Брѝндизи страда от липса на площади. Съвсем не – само ви трябва време (и здрави крака!), за да видите всичко! Над крайбрежната алея е разположен Piazza Santa Teresa – прекрасен, просторен и осигуряващ на всеки спрял се за миг пътник запомнящи се с простора си гледки към пристанището и Адриатическо море, включително към любопитно изглеждащи риболовни лодки, живописни лодчици и стройни, бели яхти. Заобиколен е от сгради с висока архитектурна стойност, сред които веднага грабват вниманието църквата, също носеща името на Santa Teresa, както и Prefettura Di Brindisi.
Слизайки от площада отново на крайбрежната алея, пълна със слънце, приятен морски бриз и непринуден детски смях, се натъкнах на внушителния Palacio Montenegro, една от най-забележителните сгради на Брѝндизи, построена през втората половина на XVII век. Наблизо е и прочутият Hotel Internazonalе, неразривно свързан със „златната епоха“ (1870 - 1914) в историята на града и областта. Той е бил ключова спирка по дългия път от Лондон до Бомбай! Легендите разказват как от влака, пристигащ от столицата на английската империя, е слизала неспирно една разнородна, разностилна и неравнопоставена (предвид богатство, маниери, облекло и поведение) тълпа. От богати, перфектно изглеждащи, но и леко объркани самотни дами, през заможни, улегнали семейства с деца и куп покъщнина, до окъсани, жалки бедняци и отчаяни, но съвсем не примирени авантюристи – всички те са искали буквално да скъсат с настоящето и да поемат някъде надалече, в търсене на бленуваното щастие … или просто към нов живот, към едно ново начало. И каква по-добра отправна точка от „тока на Италианския ботуш“, откъдето корабите са се отправяли директно на юг, край слънчевите гръцки острови, по новооткрития Суецки канал, през Червено море, към магията, аромата и предизвикателствата на Изтока. Изразът „към Индиите“ е бил нещо като парола за връзка със съвсем различен, удивителен и екзотичен свят; една чудна вселена, пълна с очаквания… Спирам, защото въображението ми отново се отдалечи от конкретната тема:-))) Факт е обаче, че в Hotel Internazonalе е нощувал елитът на пристигащите от настръхващо-студения Албион пътници, включително крале и благородници. Всъщност и днес пристанището не е загубило своето възлово значение – ако спонтанно решите да си направите една гръцка разходка, можете да се настаните късно вечерта във ферибота на компанията Grimaldi и рано на следващата сутрин да посрещнете изгрева на прелестния Корфу… Пътят отнема само 6 часа.
И така, това бе Брѝндизи, просто за ден… Дано не съм ви разочаровала. И дано снимките са толкова убедителни, колкото и думите (или обратното!). Зная, че е малко. Един град с подобна история, натоварен с живите емоции и колорита на хилядолетията, не може да бъде описан и разбран след еднодневно преживяване. Но определено е едно добро начало. Или по-точно отлична отправна точка към повторното му „завладяване“. И не виждам какво по-хубаво за пътешественика от това да си тръгне без тъга от раздялата и без терзания заради пропуснатото. А по-скоро с обещанието, че непременно ще се върне. Един ден…
