Музеи, архитектурни монументи, гастрономически изкушения ... и една невероятна вечер с магията, наречена Фадо...
Ще започна с първия „щрих“ за деня, нанесен върху пъстрото платно на този невероятен град:
Музеят „Азулейжу“ (Museu Nacional do Azulejo)
Като всяка европейска столица и Лисабон може да се похвали с огромен брой прекрасно поддържани, богати като експозиции и интересни музеи (има за всеки вкус – история, етнология, мода, археология, изкуство, музика…). Когато подготвях пътуването си, реших, че задължително трябва да видя Музея на ръчно рисуваните керамични плочки „Азулейжу“. Единствен в Португалия, уникален по своя характер, той е подслонил над 7000 екземпляра удивителни произведения, превърнали се (заедно с Фадо) в един от най-разпознаваемите символи на страната. Макар и отдалечен, встрани от туристическите маршрути, той е много посещаван. Музеят „Азулейжу“ се помещава в стар манастир от XVI век, изграден от вдовицата на крал Жуан Втори, Доня Леонор, за да даде подслон на францисканските монаси. През XVIII век той е реконструиран и благодарение на златото, донесено от Бразилия от мореплаватели и завоеватели, се превръща в един от най-бляскавите архитектурни произведения - представители на португалския барок. В наши дни отвън сградата не впечатлява особено и човек трудно би предположил какво съкровище се крие във вътрешността ѝ.
Може да се каже, че това е грабващо цялото ти внимание и интерес място, като същевременно е много различно от представата ни за музей. По еднакъв начин въздействат и пищния блясък на манастира, и красотата на всяко съхранено „късче“ рисувана керамика, достигнало до нас от различни епохи.
Някои екземпляри са малки и елегантни, други заемат цяла стена и поразяват с изящната си красота и фин рисунък, като едновременно с това разказват моменти от историята на този забележителен град.
Преди да продължите „откривателския си поход“ из Лисабон, поемете глътка въздух (заедно с глътка кафе) в светлото, елегантно и изключително уютно кафене на музея.
Кварталът Белем (Bairro Belém)
Седем хълма, откъдето да отправите поглед в четирите посоки над Лисабон, седем квартала, които да обходите… може би няма да ви остане време за всичко в рамките на няколко дни (както всъщност и на мен), но има места, които са задължителни. Едно от тях е кварталът Белем. Разположен на югозапад, край устието на реката, той е емблематичен за онзи Златен век в историята на Португалия, когато от този бряг, изгарящи от нетърпение, са отплавали великите мореплаватели в търсене на нови светове и в преследване на нови открития. Тук не само че ще откриете най-интересните музеи на Лисабон, но ще се докоснете до внушителни монументи, превърнали се в най-ярките и най-разпознаваемите символи на града. Тук дори въздухът е различен – речно-океански, синкаво-прозрачен, по-свеж, но и по-наситен с история и с човешки емоции…
(i) Макар и доста отдалечен от централната градска част, Белем е лесен за достигане, като за целта можете да използвате трамвай №15 или автобус №728, чиято спирка е в непосредствена близост до метрото, станция Cais do Sodrѐ, зелена линия (тази линия свързва северните квартали на града с крайречната, южна област). Трамваят и автобусът имат спирки и до Търговския площад, ако ви е по-удобно да тръгнете от там. От Cais do Sodrѐ можете да хванете също така влак в посока Cascais и да слезете на спирка Belem, друг бърз и удобен начин за придвижване.
Трамваят ни изсипа смаяни от гледката и замаяни от необичайната жега на 2 февруари (24 градуса и 98% влажност на въздуха) на площада пред Mosteiro dos Jerónimos, величествен манастир, построен от крал Мануел I в чест на пътуванията на Вашку да Гама до Индия. Строежът започва в средата на XVI век и продължава около столетие, като манастирът се издига върху основите на стара църква. Днес той е огромна готическа блестящо-бяла сграда, изключително впечатляваща с размерите и орнаментиката си, в която се преплитат ренесансови и неокласически елементи.
И това архитектурно творение, както много от съхранените от тази епоха, са в типичния стил „мануелизъм“, носещ името на най-прославения владетел от времето на Великите географски открития.
В най-западната ѝ част, леко встрани от погледите, се крие Морският музей (El Museu de marinha) – едно от съкровищата на Лисабон. Отвън няма как да се разбере колко внушителен по размери е, нито колко качествени и богати на експонати са музейните експозиции. Прекарах около час и половина там, пред невероятно детайлни макети на фрегати, сред стари, причудливи морски карти и астролаби, като оставих щастливото ми въображение да ме носи през морета и океани на изток в търсене на чудни земи и омайни подправки...
(i) Кварталът Белем е изключително богат на музеи, един от друг по-интересни и любопитни - Museu Nacional dos Coches (Музей на каретите и каляските, който от 2015 г. се помещава в две сгради, стара и нова); Museu da Electricidade (Музей на електричеството), MAAT или Museo de Arte, Arquitectura y Teconología de Lisboa (Музей на изкуството, архитектурата и технологиите); Museo de Oriente (Музей на ориенталското изкуство) и др. Ако решите да посетите част от тях, проверете внимателно работното им време, някои затварят по обед за 2-3 часа и не забравяйте, че в Португалия понеделник е почивен ден за всички музеи!
Само на 400 м от площада, разположен пред импозантния манастир, на брега на Тежу, се намира един от монументите-символи на Лисабон - Padrão dos Descobrimentos (Паметникът на откритията). Строежът му започва през 1940 г. и завършва 20 години по-късно, в чест на 500-годишнината от смъртта на Енрике Мореплавателя. Грандиозният монумент е висок 52 метра и основната му част представлява огромен монолитен каменен къс, изсечен във формата на част от каравела, върху която „плават“ скулптурите на откриватели, владетели, пътешественици, учени, художници, историци – най-значимите личности от португалската история от епохата на Великите географски открития, общо 33. И всички те са вперили поглед в реката… Казват, че оттук, от устието на Тежу, са тръгвали всички плавателни съдове в онези времена към непознатите за средновековния свят земи, морета и океани. Оттук през 1479 г. потегля и Вашку да Гама за екзотичната и примамлива Индия. И един любопитен факт – padrão в онези времена са наричали големия камък, върху който е бил инкрустиран кръст и са били гравирани португалските кралски реквизити, придружени от надписи (вероятно деклариращи недвусмислено, че новооткритото място ще принадлежи на Империята). Такъв камък са носели мореплавателите на всеки кораб и са го забивали в новооткритата земя, за да потвърдят върховенството на Португалската корона и правото ѝ на собственост върху завладения нов свят.
Поседнете тук на брега, за да се насладите на гледките, да изпиете чаша кафе или вино, да усетите непреходността на мястото и пленяващата атмосфера на един пъстър, многопластов и многолик град. Реката е красива – синя, величествена и спокойна, а ако отправите поглед наляво и нагоре, ще видите силуета на прочутия мост „25 април“. Това е първият мост над Тежу, свързващ двата ѝ бряга (десният северен бряг, където е разположен Лисабон и левият, южен, с града Алмада). Открит е на 6 август 1966 г. и е изграден от същата фирма, построила Golden Gate в Сан Франсиско, Калифорния. Приликата е повече от очевидна, но мостът в Лисабон е малко по-нисък и малко по-дълъг (това всъщност е най-дългият висящ мост в Европа, 2278 м, и е един от най-високите). Не бе случайно възклицанието на туристите…
Трудно е човек да се откъсне от това място, но ви чакат още толкова впечатляващи неща, не можете да ги пропуснете!
Ако тръгнете на запад, покрай брега, приближавайки се все повече към устието, само след минути пред погледа ви ще се изправи Кулата Белем (La Torre de Belém). Построена е в началото на XVI век (1516-1519), почти едновременно с манастира Jerónimos, като и в нея преобладават архитектурни елементи от типичния „мануелистки“ стил, но в съчетание с източни орнаменти, под влияние на културата на новите светове, „добавени“ към империята благодарение на рязката колониална експанзия на Португалската корона.
Изградена е като отбранително съоръжение, откъдето да се следи морския трафик и да бъдат защитавани плавателните съдове в пристанището на Лисабон, намиращо се в устието на Тежу. С течение на времето е загубила това си предназначение като през годините кулата е имала най-различни предназначения – служила е за морски фар (8-метровото съоръжение е било поставено тук през 1865 г., но от 1945 г. се намира на Азорските острови, в пристанището Ponta Delgada), давала е подслон на митническата служба за събиране на речните такси, но също така е била използвана и за затвор. Когато е била издигната на това място, всъщност се е намирала на 500 м от брега, заобиколена изцяло с вода. Сега почти докосва речния бряг. Тази драстична промяна се дължи на споменатото вече опустошително земетресение от 1755 г., което не само изменя коренно облика на града, но и измества речното корито.
Днес Кулата Белем е едно от най-посещаваните места не само в Лисабон, но и в цялата страна, като се е превърнала в един от най-разпознаваемите символи на португалската столица. И нещо любопитно за това архитектурно бижу: една от скулптурните фигури-орнаменти на западната ѝ фасада представлява глава на носорог. Казват, че е поставена там в чест на първия носорог, докаран в Европа като подарък за краля от португалския губернатор на Индия и предизвикал фурор пред очите на смаяните лисабонци през 1512 г.
Като примамлив и много вкусен завършек на вашето пътешествие из Белем може да послужи посещението в най-старата сладкарница тук (Antiga Confeitaria de Belém), където се приготвят уникалните сладкиши с яйчен жълтък (Pastéis de Belem) – специалитет, който нито един турист не пропуска! Всъщност можете да минете оттук и на идване, а защо не и в двете посоки, ако сте истински любител на захарните изкушения. Опашката е винаги доста дълга, но си струва да почакате. Твърдят, че сладките прелести (приличат на чашка от фино тесто, пълна с крем-карамел) се приготвят по стара, автентична рецепта, пазена в дълбока тайна и предавана през вековете от поколение на поколение. Произходът й, казват, датира от късното Средновековие, когато монасите от Mosteiro dos Jerónimos избистряли виното с яйчен белтък, а от жълтъците, смесени с мляко и тръстикова захар, започнали да правят прочутите сладкиши. Днес те са се превърнали в един от най-популярните и разпознаваеми специалитети от португалската кухня (и, струва ми се, един от най-желаните).
(i) Ако разполагате с повече време в Лисабон и сте решили да посетите немалко музеи и забележителности, използвайки активно градския транспорт, възползвайте се от Lisboa Card за 24, 48 или 72 часа с цени съответно 20 €, 34 € и 42 €. Ще пътувате неограничено с метро, автобус и влак в рамките на града (включително влак до съседния Cascais) и ще можете да влезете абсолютно безплатно или с отстъпка в цената в най-посещаваните и предпочитани места и обекти в португалската столица. Повече информация можете да получите тук (достъпна е на 8 езика).
И ето, че стигнахме до най-интересната част от деня – вечер с Фадо…
Тук за първи път не знам откъде да започна своя разказ … Най-малко по две причини – първата е, че това бе най-вълнуващата и емоционална част от краткото ми пътешествие до Лисабон и околностите му. И втората – че е много трудно да разкажеш за нещо, което е трудно да дефинираш и което всъщност трябва да чуеш, преживееш и усетиш със сетивата си.
Какво е Фадо?
Преди да дойда тук, винаги свързвах Фадо с Португалия; знаех, че това е музиката, която изразява португалската душевност, че това е песента, в която „се излива“ португалската душа. Знаех, че е тъжна и носталгична, драматична и докосваща сърцето… Да, всичко това се оказа вярно. Но едва тук научих, че да изпълняваш фадо, това означава дълбоко вътре в теб да има „саудаде“. Дума, която обяснява как се чувстваш, но която никой не се наема да преведе. Дума, която съществува само в португалския език (и неговите производни като галисийски и креолски) и която можеш да разбереш и обясниш, но не и да намериш точния ѝ превод или поне неин аналог. Дума, за която твърдят, че произлиза от "solidão" (самота) и "saudar" (поздравявам, приветствам). Казват също, че саудаде е най-силната, най-въздействащата дума в човешките езици и същевременно най-голямото предизвикателство за филолози и лингвисти. Ние, българите, казваме „Душата ме боли.“ И мисля, че това е нашият най-добър, най-верен превод. Саудаде, това е непреодолимата тъга на мъжа, загубил своята слава и чест; раздиращата болка на жената, разделила се със своята единствена, голяма любов; горчивото страдание на изгнаника, далеч от своята родина. Най-краткото определение на тази мистична дума, което открих, бе „Саудаде, това е наличието на липса…“ Саудаде е поетичната дефиниция на твоята самота, меланхолия, носталгия и копнеж по безвъзвратната загуба на нещо или някого. Нещо, което си е отишло и никога няма да се върне, но на теб страшно много ти се иска да го видиш и докоснеш отново. Нещо, оставило неизличима следа в твоята същност. Но не е само това – саудаде е и твоята дълбока самота, когато осъзнаеш (като всяко човешко същество), че няма Път без предвидим финал, че няма Начало без неизбежен край; че трагедията на всеки миг е в неговата мимолетност...
И тогава разбираш, че саудаде е там, във всяка извивка на гласа и във всеки тон, изтръгнат от струните на китарата. Да слушаш Фадо и да забравиш за известно време кой си, къде си и колко време е минало, означава да съпреживееш Фадо с цялата дълбочина и богатство на емоциите, струящи от тази музика. Не е случаен фактът, че Фадо е едно от музикалните съкровища, заемащи достойно място в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.
Къде мога да слушам Фадо?
Сигурна съм, че вече сте си задали този въпрос. Защото (когато вече сте тук) можете да пропуснете някой музей или площад, някой архитектурен шедьовър или хълм с неотразима гледка. Но не и Фадо. Раждането на Фадо се свързва с историческите квартали на Лисабон Alfama и Mouraria, където възниква като тип градска музика (и песен) в средата на XIX век, изпълнявани в началото спонтанно из тесните улички на старите рибарски квартали или в малки, полутъмни местни кръчми. В тези части на града по онова време живее най-бедното, окаяно, маргинализирано население, което се опитва в песента да излее едновременно и болката от несправедливата си участ, и личната си трагедия. Малко по малко музиката набира известност, напуска квартала и става популярна сред градската бохема. Така, превръщайки се в мода, Фадо навлиза постепенно в столичните театри и концертни зали. Именно тук, в Alfama, е мястото, където и днес трябва да чуете тази музика – възможно най-близко до оригиналното ѝ звучене и във възможно най-автентична обстановка. Другото популярно място, което избират туристите, за да слушат Фадо, е Bairro Alto (или Горния квартал) – средище на модерни, екстравагантни барове, елегантно декорирани ресторанти с традиционна португалска кухня и бляскав нощен живот. След кратка справка с Google Maps, четене на онлайн препоръки и обмисляне на няколко „за и против“, си избрах Boteco da fá – оказа се страхотен малък семеен ресторант, съвсем семпъл и обикновен като интериор, уникален като атмосфера,„пропит“ с духа на Фадо.
Стените му са украсени с десетки фадо-реквизити – стари черно-бели снимки с автографи, плакати, шалове, китари, които създават настроение още щом прекрачиш прага. За разлика от много подобни заведения (туризмът е печеливша индустрия…), където има входна такса, варираща от 5 до 20 и повече Евро, тук единственото условие да слушаш Фадо е да си поръчаш вечеря. Отидох малко след 20:00 часа, както пишеше, че е добре да се направи, защото подобни ресторантчета се пълнят много бързо в неделната вечер. Вече имаше хора, млади и по-възрастни двойки, семейства с деца – една пъстра аудитория, очакваща своето Фадо. Дадоха ми маса на метър от изпълнителите, сервираха ми с усмивка и много внимание невероятно вкусна храна, придружена с неповторимото португалско зелено вино. Смятах, че музиката ще продължи около час и може би към 22 часа ще си тръгна. В 21:00 часа светлините станаха съвсем приглушени, изпълнителите заеха своите места (можех да протегна ръка и да ги докосна) и малката зала замълча … остана само Фадо.
Тръгнах си в 2 през нощта, с огромно нежелание. Четиримата певци и двамата китаристи (оригиналното Фадо се свири задължително на две китари – една класическа и една типична „фадо-китара“) изпълниха със своята страст, меланхолия, болка, копнеж и фини нотки оптимизъм цялото притихнало пространство. Почти 4 часа (с малки прекъсвания) пяха за любов и раздяла, за скръб, самота и надежда, за вярност и измяна.
Повече няма да разказвам, защото Фадо е звук и глас, а саудаде – съпреживяна емоция… Единственият начин да се усети, е да се чуе на живо...
(Това е една от мелодиите на вечерта, а ако Фадо ви е развълнувало, още може да чуете тук.)
Comments