Ако сте били на някой от Канарските острови, значи е излишно да ви убеждавам, че това е един различен свят – свят екстраординарен, извънмерен, сякаш изпратен ни от друга планета. На всички останали, все още недокоснали се до този удивителен кът от планетата Земя – добре дошли на място, където Силата, която ни е създала, е развихрила въображението си и в миг на радостен екстаз си е казала „Хайде сега да видите какво мога!“… И ви обещавам – след като прочетете, разгледате (и усетите с всичките си сетива) поредния ми разказ, ще се замислите сериозно дали точно това да не е целта на следващото ви пътуване! Също така ви обещавам, че ще бъде един много различен разказ и в него може да почувствате острата липса на познати (и мои любими) неща като исторически кътчета, архитектурни шедьоври, катедрали, площади, фрески, картини, музеи… Ще ви разкажа за един остров, където шедьоври всъщност има, но те са изваяни от природните сили, а човешката ръка е добавила (бих казала, „вградила“) онези малки късчета прелест, които правят мястото уникално.
Канарските острови са онзи невероятен, мимолетен (за мащабите на времето) замах на Природата, сякаш ефимерен неин каприз, измъкнал шепа едри камъни от океанските дълбини, някъде отвъд африканския бряг… Малко встрани от всичко познато и приемливо като местоположение и разстояние, сякаш с идеята, че необикновените неща не трябва да са лесно достъпни и до тях няма как да се стигне по утъпкани пътища. 8 острова (7 от тях главни плюс малката, изящна La Graciosa) заедно с шепа островчета и скали, чиито контури силата на вулканите е извайвала и преобразявала в хилядолетията и продължава да го прави периодично и до днес (да си спомним La Palma, където в края на 2021-ва година La Cumbre Vieja „вилня“ почти три месеца неспирно, бълвайки огън, пепел и лава и променяйки всекидневно физиономията и извивките на острова, за кой ли път…). Това са дестинации, към които можете да се отправите по всяко време на годината, без да се замисляте подходящият сезон ли е или не съвсем. Няма значение дали ви е дотегнала изтощителната августовска горещина в родния град или сте сковани от януарски ледени ветрове – спокойно можете да потеглите на път в посока Канарите. Тук като че ли времето е спряло в режим „вечна пролет“. Температурите много рядко падат под 18 градуса и също така рядко надвишават 28. Най-добрият климат в света. Един неспирен 31 май…
Определено това са острови с омагьосващи пейзажи, в които се вторачвате смаяни, задавайки си непрестанно въпроса: „Всъщност, къде точно се намирам?!?“ Въпреки общия си произход и еднаквата географска ширина, на която са разположени, сами по себе си те са много различни като климат, флора и фауна, релеф, пейзажи. Най-западните четири, с главен остров Тенерифе, са по-свежи, влажни от честите дъждове, искрящо-зелени с уникалните си растителни видове. И те все още са идея за някое от моите бъдещи пътешествия… Останалите три – Гран Канария, Фуертевентура и Лансароте (които вече познавам, малко или повече), са по-близо до Африканския бряг. Те са и по-сухи, по-каменисти, с гледки, които често наподобяват едновременно черна пустиня и „съблечен“ до голо планински масив, без грам растителност. Само тук-таме снопчета сухи треви или някой кактус (най-често безкрайно издръжливата опунция). И като добавим контраста на снежно-белите или почти черни плажове, докосващи главоломно стръмните скали на вулканичния бряг (от една страна) и хладните, прозрачно зелени води на Атлантика (от друга)… тогава пейзажът наистина става извънземен.
Най-после стигнах до същността на това, заради което започнах този разказ. Но за мен въведенията са точно толкова важни, колкото и съдържанието. А ако сте стигнали до тук и продължавате да четете, значи пиша добри уводи)))
Този разказ е за Лансароте… островът, който ти казва „Ела… но внимавай, може да поискаш да останеш завинаги!“
Малко практическа информация, която може да ви бъде полезна:
Как се стига до Лансароте?
Лансароте се намира в най-североизточната част на архипелага Канарски острови, което означава, че е най-близо до Европейския континент. Но думата „близо“ е доста условна. Разстоянието по права линия е над 1200 км. До западния африкански бряг са малко повече от 120. Преки регулярни самолетни връзки с България Канарските острови нямат. Ако пътувате организирано, за почивка, българските туроператори ще ви отведат с директен чартър до една от двете столици на островите - Санта Круз де Тенерифе (на о-в Тенерифе) или Лас Палмас (на о-в Гран Канария). Останалите острови са достъпни с вътрешни полети и/или ферибот. Ако обаче сте любители на самостоятелно организираните пътешествия (като мен), имате добри варианти с нискотарифния Ryanair – през Испания (Аликанте, Барселона, Мадрид…) или през Централна и Западна Европа – Бергамо, Франкфурт, Брюксел, Лондон, Лисабон… Не съм проверявала всички възможни комбинации, оказаха се твърде много, но има достатъчно удобно съчетаващи се полети (ако се нуждаете от логистична помощ, пишете ми!). И така – кацнали сте на Лансароте. Летището е само на 5-6 км от столицата Аресифе и разполага с два терминала – един за полети от континента (Т1) и втори – за вътрешно-островни полети (Т2), където оперират единствено Binter Canarias и Canaryfly. Автобусите от там са луксозни, с изключително любезни шофьори и минават на всеки 10-15 минути, като ви отвеждат в центъра на Аресифе за още толкова време на почти символичната цена от 1,40 Евро. Едно любопитно уточнение – автобусите от обществения (градски и междуградски) транспорт на Канарските острови се наричат гуагуас (guaguas). Guagua произлиза от фонетичното (звукоподражателно) „адаптиране“ на английската дума waggon (вагон) в смисъл на обществена кола за придвижване на достъпна цена. Така са наричали в Съединените щати големите дилижанси (от края на XIX и началото на XX век), с които бедните заселници, заедно със семействата и покъщнината си, са пресичали от изток на запад цялата страна в търсене на нов, по-добър живот (само си спомнете великолепния Стайнбек…). Думата постепенно станала част от езика на населението на Карибските острови, най-вече на Куба, а емигрантите от Канарските острови (отишли най-често там от бедност и безизходица след вулканичните изригвания), завръщайки се у дома, я „пренесли“ на своя територия. И така, от Аресифе можете да потеглите към всяко градче/курорт на Лансароте, във всички посоки, използвайки guaguas. Транспортът е изключително точен, добре организиран, а шосейната мрежа на малкия остров е безупречна. На нас ни изглеждаше като че ли вчера са асфалтирали, маркирали и „декорирали“ пътя и пространството край него… Специално за нас:-)))
Къде да отседнете в Лансароте?
Ако сте за няколко дни на острова и искате да видите максимално много – в Аресифе. Столицата е отлична отправна точка за обиколка на острова; оттам тръгват и почти всички автобусни турове с гид, а това е бърз и несъмнено удобен начин да опознаеш Лансароте и да усетиш духа му. Особено ако не разполагаш с повече от 3-4 дни. Единствено обиколките с лодка около прелестното островче La Graciosa започват от Orzola, пристанище в северния край на острова, но връзките с него са повече от достатъчни и можете да разчитате 100% на тях. Ако обаче отивате поне за седмица и целта ви е един съвършен релакс, можете да си изберете някой от курортните комплекси на юг, които предлагат пълно откъсване от цивилизацията и нейния „живот на скорост“. Според съветите на един от нашите гидове, най-добрият избор са Playa Blanca, Puerto del Carmen, Playas de Papagayo. Но ако не искате да се отдалечавате много от столицата, само на 3-4 км на север (дори на пешеходно разстояние, има чудесна крайбрежна алея) е разположена прочутата Costa Teguise – с прозрачни, наситено синьо-зелени води, фин, почти бял пясък и чудни малки хотелчета на крачка от океанския бряг.
Ланзароте – островът със свое лице
Въпреки, че едва надхвърля 800 кв. км и е слабо населен (има само 155 хил. жители), островът е неповторим. С облик и атмосфера. Сякаш те предизвиква: „Погледни ме, аз съм различен…“ Така е, по света има места, които са специални… Затова – не си и помисляйте за него само като за място, предлагащо слънце, безкраен, съвършен плаж и безупречно чиста, изумрудено-зелена вода, макар да ги има в изобилие. Но ако това е целта на вашето пътуване – наистина ще получите най-доброто! Факт е, че на местните плажове и заливи могат (благородно, надявам се:-))) да завиждат всички останали Канарски острови!
Ако трябва да го кажа от лична гледна точка – Лансароте те спечелва постепенно. Най-напред грабва вниманието ти с със странни пейзажи... Една голяма част от тях изглеждат така, като че ли човешки крак никога не е стъпвал там. Напълно „нередактирани“. Места, които може би сте посещавали само насън. Някои като че ли принадлежат на Луната, други са пристигнали от Марс, а за трети не съм сигурна от коя галактика са „кацнали“. Формирани са основно от вулканична дейност, особено активна през XVIII и XIX век. Това са най-вече пещери, кратери, вулканични скални разломи, езера, сякаш „изникнали от нищото“ дълбоко под скалите, както и подземни „магистрали“, оформени от пътя на лавата. Поразителното обаче не е само в красотата на формите, а повече в начина, по който всичко е опазено – според официални източници са спазени „принципите на научната коректност, съзидателната креативност и социалната отговорност“. Респектиращо, а? Със сигурност това е дало основание на ЮНЕСКО да присъди през 1993 г. статута „Биосферен резерват“ на целия Лансароте. Още по-голямо признание островът получава през 2015 година – той е първият „обект“ в световен мащаб, сертифициран от Biosphere Responsible Tourism – авторитетна организация, която напълно реално и на базата на ясни, обективни критерии оценява устойчивостта на една туристическа дестинация. Само добавете някои „дребни“ детайли като 22°С средногодишна температура на въздуха и над 300 слънчеви дни… и ще се окажете много близо до Рая. Е да, малко различен рай, не от общоприетите, но това не го прави по-малко прелестен… или по-малко въздействащ! И, както вече споменах, природните дадености изобщо не са всичко – тук те са перфектно съчетани с изкуство. Време е да ви кажа чия ръка се е намесила с огромна дарба, но и с не по-малко мисъл, грижа, любов и респект, за да бъде Лансароте това, което е днес – остров, чиято същност, естество и хора продължават да оставят една своеобразна следа в настоящето на света, който познаваме.
Сесар Манрѝке (César Manrique) – създателят на „Ефекта Лансароте“
Име, пред което Канарските острови, не само Лансароте, се прекланят и което произнасят с безкрайна гордост. Архитект, художник, дизайнер, чиито въображение и талант са докоснали множество кътчета от архипелага (и извън него) и са оставили градини, скулптури, паркове, туристически информационни центрове, адаптирани за посещение природни обекти… Мисля, че е водил един внимателен и пълен с взаимен респект диалог с природата, преди да посегне към нея и да добави/създаде нещо. Сесар Манрѝке е бил това, което днес наричаме „визионер“. Роден е на 24 април 1919 година в семейство от средната класа на Лансароте (той е първото им дете, заедно със своята сестра-близначка Ампаро, после следват още две). От ранна възраст проявява няколко несъмнени способности: жажда да опознае света, любопитство към изкуството и талант да рисува. Макар и съвсем малък, се възхищава на Пикасо, Матѝс, Брак и иска да им подражава. Участва доброволно и самоотвержено в Гражданската война в Испания под знамето на франкистите, вярвайки предано в каузата. Връща се от нея едва 20-годишен – смазан, разочарован, разтърсен от преживяното… Изгаря униформата си и никога повече, до края на дните си, не споменава и дума за този период от живота си. После поема по пътя, отреден му от съдбата. Започва да учи архитектура в Universidad de La Laguna, един от двата най-престижни университета на Канарските острови, но след две години изоставя това начинание. Премества се в Мадрид и благодарение на стипендия, предоставена му от Върховното военно командване на Канарските острови, следва в престижната Кралска Академия за изящни изкуства „Сан Фернандо“ (Real Academia de Bellas Artes de San Fernando). През 1945 г. се дипломира като преподавател по изкуство и живопис. Успехите и популярността на сюрреализма през 50-те години на миналия век го подтикват да създаде Галерия Фернандо Фе – първата художествена галерия в Испания за изцяло абстрактно изкуство. През този период реализира множество проекти на Лансароте и излага свои произведения в различни страни по света. Пътува много. През 1964 г. заминава за Ню Йорк, където работи усилено, запознава се с артистичния американски елит и показва творбите си в множество модерни и авторитетни изложбени зали. След две години се завръща на родния си остров, преосмислил всичко видяно и преживяно по време на многобройните си пътувания. И тогава започва „делото на живота си“…
Със сигурност ще се запитате „Какво всъщност е направил? И защо му се придава такава огромна стойност? Какво прави Лансароте толкова различна туристическа дестинация?“ Тези въпроси, а и още доста, си ги задавах и аз през няколкото дни тук, обикаляйки и размишлявайки над видяното и преживяното. Ще се опитам да ви дам отговори и да бъда максимално обективна…
Пътуванията на Сесáр Манрѝке съвпадат с един период от съвременната история, в който човечеството се е отърсило окончателно и е заличило голяма част от последствията (физически и морални) на Втората световна война; то гледа (що-годе) оптимистично на бъдещето и осъзнава притегателната сила и икономическия потенциал на туризма. И започва да използва даденостите на Планетата Земя бързо, безогледно, безперспективно, с мисълта за печалба – тук и сега. Залива с бетон, изсича гори, заличава пясъчни дюни, прегражда местообитания, унищожава безценни видове… Изразът „екологична катастрофа“ все още е химера, а финансовия резултат – единствена цел. А целта, както ни е казал Игнасий Лойола, оправдава средствата… Съвсем йезуитско, нали?... Рано е за заливите с тонове мъртва риба; огромните, противни нефтени петна не са стигнали до безбрежните златисти плажове; плодородната земя не е напукана от безмилостна суша; горите все още не са превърнати в сметища… Но и това ще дойде. Всъщност, вече е тук. Още тогава Манрѝке е потресен от всичко, с което се сблъсква. От противоречието човек-природа, от несъвместимостта между човешката алчност и беззащитната красота на природата. Усетът му явно е бил безпогрешен. Манрѝке остава най-вече поразен от мисълта в какво може да се превърне родният му остров! Абсолютно убеден е, че не може да го допусне. Бих казала, решителен е в намерението си да не го допусне. Но така и не мога да повярвам, че го е постигнал. Невероятни са влиянието и авторитетът, които е имал. Не зная как и по какъв начин е могъл да убеди правителство и местен бизнес да работят заедно, ръка за ръка, в подкрепа на една чиста, „зелена“, природосъобразна, некомерсиална и същевременно дългосрочна кауза. Защото островът всъщност е много беден на ресурси – да, има много застинала вулканична лава, пепел, както и кратери, горещи и дремещи в очакване на ново изригване… Пейзажи, които омагьосват. Но земеделието се поддържа трудно, животновъдството е оскъдно, питейна вода практически липсва, за индустрия дори няма да споменавам… а само с пейзажи не се живее. Необходима е огромна изобретателност, много труд и постоянство, както и вярата на местните жители. И не просто вяра, а твърда убеденост, че тази крехка красота трябва да се съхрани и те могат да живеят успешно, щастливо, удобно, спокойни за бъдещето на децата си и заедно с това безкрайно отговорни към това бъдеще. В хармония с острова, който е техен роден дом или пристанището на живота им.
Манрѝке осъзнава, че родният му остров заслужава да му се посвети много. И решава да го тласне още мъничко напред, да му придаде още частица „уникалност“ и така да го направи несравним с нищо. Е, постигнал го е. Красотата на сътвореното не е илюзорна, нито изкуствена. Всеки елемент е добре обмислен и всеки детайл е съвършено добавен. С мисъл за миналото (за да бъде съхранено), за настоящето (за да бъде градивно) и за бъдещето (за да бъде устойчиво). Обединил е по уникален начин традиционни архитектурни елементи и съвременни световни концепции. „Изваял“ е острова по свой образ и подобие. Не, изразът не е богохулство. Защото тук името Сесар Манрѝке и днес, 30 години след смъртта му, се произнася с огромно благоговение. С преклонение и респект към сътвореното и оставеното в наследство.
Всъщност „следите“ на Сесар Манрѝке се промъкват много извън пределите на Лансароте и Канарските острови като цяло, а имайте предвид, че там той е оставил емблематичните си творби. Трудно е да се каже кое преобладава – изкуството или природата, но едно е сигурно – естетическата наслада е гарантирана.
Да, ние не го познаваме като творец, но това не означава, че не е изключително известен. Носител е на немалко на брой престижни национални, европейски и световни награди и отличия, сред които Световната награда за екология и туризъм (1978) и Златен медал за световен принос към изкуството (1980). В артистичните среди е познат като „Единственият творец, успял да съчетае по съвършен начин природа и изкуство“. И при все това безусловният му авторитет за мен си остава загадка…
Манрѝке умира внезапно, жертва на тежък пътен инцидент, на 25 септември 1992 г. През март същата година е успял да създаде Фондация, носеща името му (Fundación César Manrique), в която и до днес работят негови съмишленици и верни последователи. Знаменателно е, че устояват (пред натиска на световните бизнес-тенденции) да съхранят принципите и делото на Сесар Манрѝке, както и наложените от него традиции в опазването на природното, културно и историческо наследство на Лансароте.
Какво да видите на Лансароте и какво да запазите в себе си от оригиналния му характер?
Няма място на острова, което да не заслужава внимание, но все пак има един must to see списък, от който е добре нищо да не пропуснете: Jameos del Agua, Mirador del Río, Jardín de Cactus, Timanfaya, Lago Verde…
Los Jameos del Agua
Започвам с тази чудна пещера не само защото е като декор от приказен филм, но и защото е първата творба от този тип на Сесар Манрѝке. Освен това да я наречеш „пещера“ е доста условно… Заинтригувах ли ви?
Ако потърсите „jameo“ в испанско-български речник, няма да откриете нищо. Защото думата не е с испански произход. Тя принадлежи на езика на местното население – аборигените majo или maho (махо), населявали островите Фуертевентура и Лансароте преди завладяването им от испанците през XV век. Според филолози majo на местния език означава „син на земята“ или „принадлежащ на земята“... Колко поетично и същевременно точно, нали? А думата jameo пък означава дупка, отвор в земята, създаден от налягането на проправящата си път навън гореща вулканична маса. Със същата дума се обозначава и пещерата (кухината), която се образува под земята след като лавата изстине и която може да има една или повече отворени „усти“ към повърхността. Тоест jameo е нещо като част от вулканичния тунел след като лавата е преминала и процесите на изригване са утихнали. Търсейки информация за всичко това се помислих за ескимосите и техните няколко десетки думи за „сняг“. Когато живееш толкова близо до природата и дишаш с нейния ритъм, вътрешният ти усет създава точни думи за онова, което те заобикаля…
Да се върнем към Los Jameos del Agua. Това е първият Център за изкуство, култура и туризъм, излязъл изпод ръката на Сесар Манрѝке и той отразява най-важния „стълб“ в разбирането му за творчество и креативност – Природата и произведенията на изкуството трябва да съжителстват в хармония. И това е задължение и отговорност единствено на твореца, чийто респект към природата е определящ. Обектът е изграден в североизточната част на Лансароте, изцяло в естествени природни образувания. Основната пещера е „продукт“ на вулканичния тунел, създал се при изригване на вулкана Корона (La Corona). Поради близостта с океана (само на метри от него) инфилтрирана морска вода е образувала недълбоко езерце на дъното на пещерата. То е дом на единствените в света (ендемични) миниатюрни слепи морски рачета-албиноси (Munidopsis polymorpha). Те нямат друго местообитание, никъде по света, и са силно застрашени от пълно изчезване. Но след видяното на Лансароте, силно вярвам в тяхното оцеляване… (Това са онези малки, бели петънца по снимките от пещерата, които можете да помислите за камъчета!)
Комплексът Jameos del Agua се състои още от бар, ресторант, концертна зала (изградена в друга вулканична „кухина“) и малък Музей на вулканите. На горното ниво ще видите миниатюрна лагуна, изумрудено синя, пълна с пречистена морска вода, която те оставя без дъх. Няма да описвам нищо повече… дано снимките ви разкажат достатъчно!
El Jardín de Cactus
Второто място, което задължително трябва да видите, е Кактусовата градина на Сесар Манрѝке (разбирате, че не мога да поставя всичко на първо място, колкото и да ми се иска!). Това пък е последната значима и с огромно влияние творба на дизайнера, неговата „лебедова песен“. Градината не е най-голямата в света, според мен даже е мъничка, нито претендира за невиждано разнообразие, макар да предизвиква дълбоко уважение със своите 4500 екземпляра от 450 вида, произхождащи от Америка, Африка и Океания. В нея важните неща са две – историята на създаването ѝ и начина, по който изглежда. Просто те грабва, завладява те. И я обикаляш, и обикаляш… без да искаш да излезеш. Поразителен е контрастът между яркосиньото небе (което тук си е „постоянно присъствие“), черната като въглен вулканична почва и бледо-зеленото на кактусовите растения. Нека добавим снежно-бялата мелница, която изпълва хоризонта пред очите ви и е една от последните, останали тук като реликва от началото на по-миналия век, когато е работела с пълна сила и е мелела булгур. А също и оранжевите цветове на цъфнало алое... просто приказно! Някои от кактусите са гигантски по размери, а мястото изглежда толкова изящно, толкова „дизайнерско“… Има прекрасен ресторант с тераса и гледка към цялата градина, малък магазин с информационен център за посетителите, който прилича на леко странна, приказна къщичка с ветропоказатели отгоре. Няма местенце, непипнато от майсторската ръка на Манрѝке…
И сега, по-интересното - да кажа как е създадена кактусовата градина!
Мястото е изглеждало изхабено, деградирало, зле експлоатирано… грозно. Сесар Манрѝке го посещава, при това не веднъж. Всъщност е било изоставена rofera (още една „канарска“ дума) – кариера за добив на rofe, инертният вулканичен материал, приличен на едър, твърд черен пясък или по-скоро на дребен наситено-черен чакъл, с който се покрива почвата в кактусовите плантации, за да се съхрани и минималното количество влага, нужна за отглеждането им. И така, всичко определено приличало на сметище с формата на гигантска купа, в която всеки изхвърля непотребното и после обръща безгрижно гръб. За Манрѝке това е било потресаващо… и неприемливо. Днес „купата“ е неговата прелестна кактусова градина. А отвъд стените й се простира най-голямата на острова плантация с кактуси от рода опунция (Opuntia), засадени с цел отглеждане на cochinilla. Няма да чакам въпроси, веднага обяснявам поредната нова дума:-))) Едва ли има човек, който да не чете етикета на поредния хранителен продукт, който ще сложи в количката си за пазаруване в супермаркета. Ако списъкът с букви „Е“ е доста дълъг, най-вероятно отвратен ще го върне обратно на етажерката. Подобрители, оцветители, овкусители, консерванти… Звучи отблъскващо. Така е, но знаете ли, не всичко е изкуствено. Единственият оцветител с напълно естествен произход е т. нар. „кармин“ (т.е. карминова киселина), познат също като „кохинил“, с „кодовото“ име Е-120. Има сигурни доказателства, че човечеството го употребява повече от 1500 години. Древните индийци боядисвали прежди и платове с него, а арменците го използвали като мастило за писане върху пергамент. Е, днес може да го срещнете във всичко – от луканката, филето и каймата до тортата и сладоледа. Със сигурност трудно се постига примамлив цвят и апетитен вид (от гледна точка на потребителя) на храните, които консумираме и да добавим кармин е един от най-добрите начини да придадем по-привлекателен вид на един продукт. Но да е нещо с органичен произход, естествено, безвредно. Какво обаче представлява тази cochinilla??? Ами… буболечки. Женски, с дължина едва 3 мм, от вида Dactylopius coccus (или Coccus cactus), хранещи се със сока на кактусите Опунция. Казано направо – паразитиращи върху тях. Един път заселили се върху даден екземпляр, те не го напускат повече, пристрастени към вкусната течност. Задачата на работниците по прибирането на „реколтата“ от буболечки е да минат и съберат най-добре охранените екземпляри по време на сексуалната им активност, когато тялото им трупа карминена киселина и коремчетата им се оцветяват в ярко цикламено-червено. След това насекомите се почистват, изсушават и стриват на прах, а после се слагат за известно време в разтвор на натриев карбонат… и вече са готови да бъдат добавени към почти всичко познато, което се нуждае от „боядисване“ в червеникаво. Изключително ценна добавка са в производството на козметика, лекарства, в микробиологичните препарати за диагностика. Без тях няма как да имате розов сапун, лилаво червило или да купите на детето си оранжеви и червени водни боички за рисуване. И тъй като оцветителят е изцяло натурален и абсолютно безвреден за човека, той е и доста търсен, респективно много скъп. Производството му, очевидно трудоемко и нелеко, въпреки всичко е един привлекателен и печеливш бизнес. Кармин може да се произвежда в Южна и Централна Америка, Иран, Турция, Армения, а единственото място в Европа е тук, на Канарските острови.
Виното на Лансароте
И като си говорим какво се прави по тия места – знаехте ли, че Лансароте е един страхотен производител на вино??? Аз – не. Като си помисля – лозя, върху застиналата лава, върху покритата с черна вулканична пепел, странна, суха, на пръв поглед абсолютно безплодна земя… И то не какво да е вино, а изключително, фантастично. Сещайки са за старогръцките митове и легенди, си помислих, че това е амброзията, която са пиели боговете. Не гръцките, разбира се, тази амброзия е за тукашните! А те явно имат добър вкус))) Най-популярното вино от Лансароте, предпочитано в престижните ресторанти не само тук, но и на континента, е бялото, сухо Малвазия (какво ще кажете, римува се с амброзия, нали?). Посетихме винарната Барето (Bodegas Barreto) - място с традиции, намиращо се в централната част на острова, в непосредствена близост до вулканичния природен парк Тиманфайа. Тя произвежда уникално вино, събирайки гроздето от лични лозови насаждения, разпростиращи се нагоре, по близкия вулканичен склон. Избрахме си да опитаме точно малвазия. Ако го бях пробвала със затворени очи, нямаше да кажа, че това е вино. Приличаше на еликсир от билки и плодове, така наситен, плътен и вкусен, че ароматът му витаеше осезаем, почти видим, из полутъмното преддверие на винарската изба, където ни поканиха да влезем. Нещо като лековит сироп, даряващ енергия не само на тялото, но и на въображението. А лозичките??? Те не могат да растат нависоко, непрестанният вятър и слънцето биха ги унищожили много бързо. Затова всяка една е посадена в нещо като кръгла вдлъбнатина, оградена от страната на вятъра с ниска стена от камъни, за да я предпазва (прилича на огромно гнездо). Целият терен е посипан с онзи, познат ви вече, черен едър вулканичен пясък – единствената мярка и единственото ефективно решение за съхранение на всяка животворна капка влага. Гледката към тъмния вулканичен склон е колкото странна, необичайна, толкова и чудна…
Природният парк Timanfaya
Ако има място, което най-много се доближава до представата ми за друг свят, незнайно как оказал се на Земята, това е вулканичният Природен парк Timanfaya.
„На 1 септември 1730 година, някъде между 9 и 10 вечерта, земята на Timanfaya се отвори, само на две левги от Yaiza… и една огромна планина се издигна от земните недра.“ Това са думите на местния свещеник отец Лоренцо Курбело (Lorenzo Curbelo), свидетел на потресаващите събития. 6 години след първото изригване вулканът не спира да бълва огън, лава и пирокластичен материал и да „се стича“ на юг, заливайки една четвърт от острова и покривайки половината му площ с вулканична пепел. 9 села са напълно погребани. Лансароте променя изцяло своята „физиономия“… През 1824 година нещата се повтарят. Нови изригвания, нови вулканични конуси, наново огън и пепел засипват села и градове. Това е началото на ужасен масов глад, принудил голяма част от местното население да емигрира.
Днес Timanfaya е едно от съкровищата на Лансароте. Съхранено прекрасно, непозволяващо да бъде докосвано или променяно… никой няма право да го пригоди, да го направи по-удобно или по-примамливо за туристически цели. То е паметта на местното население. То е болката и вярата му, че каквото и да се случи, каквито и трудности и препятствия да препречат пътя му, то може да оцелее. Да се възроди отново, като птицата Феникс … от пепелта на поредния вулканичен каприз. Timanfaya е обявен за Национален природен парк през 1974 г. Защитената територия обхваща 51,07 кв. км площ в югозападната част на острова и е изцяло с вулканичен произход. Въпреки, че изригвания не е имало от 1824 г. и оттогава липсва подобна активност, 25-те вулкана тук (сред тях най-известните са Montañas del Fuego, Montaña Rajada и la Caldera del Corazoncillo) продължават да „поддържат огъня“. Немалко са местата с температура на повърхността 100-120 °С и 600 °С на 13 метра дълбочина. Формите и цветовите нюанси са неща, които спират дъха. Не знам дали другаде из нашата планета има нещо подобно… В природния парк се влиза само с автобус. Пътят е еднопосочен и никъде не се спира, за да се слезе – човешки крак не бива да стъпва там, защото всяка стъпка оставя дългосрочна и труднозаличима следа. И човешка ръка не може да си „открадва“ парченца от грандиозните творения (неизбежно, познавайки човешката природа). Снимките си ги правите през прозореца по време на кратките „фотопаузи“ (спирания, които траят секунди). Шосето е безупречно, но тясно и завоите са ужасно много. Когато някой се оплака, че му става лошо и попита защо има толкова завои, гидът ни му отговори: „Пътят тук е проектиран така, че да ви даде възможност да видите възможно най-много и същевременно да бъде почти невидим, много добре скрит в извивките на всички тия странни вулканични образувания. Искаме паркът да остане максимално непокътнат.“
Забавно е на входа на Timanfaya, където е Посетителският инфо-център (нарича се La Mancha blanca или Бялото петно) и прочутият ресторант El Diablo, създадени по проект на Сесар Манрѝке. В последния готварската печка е уникална и използва природната топлина на земята под краката ви (и тя е проектирана от Манрѝке). Тоест, ако решите да хапнете тук, ще получите изключително специален обяд, печен на вулкан… Посрещнаха ни, като гребнаха от земята с лопата купчина камъчета и изсипаха на всеки турист по една шепа. Повечето хора я хвърлиха стреснати, без да очакват, че ще изгори дланите им. Някои даже реагираха с вик! (Аз си сложих няколко камъчета в джоба, вместо да ги изхвърля… Прости ми, Timanfaya…). После в издълбана дупка изсипаха кофа с вода, а дяволският му вулкан (щото той си дреме сърдит, дълбоко под земята), отговори внезапно и гръмко с висока струя гореща пара! Помислих си: “Ей това е, там отдолу явно е адът!“.
Интересна емоция от пътешествието ни из парка бе Разходката с камили (Paseo en camello por el Timanfaya). Те се оказаха едногърби (dromedarios) и можеш да ги яздиш, но не на седло отгоре им, както при двугърбите (camellos), а разположен заедно с още някого в странична седалка, приличаща на част от стара дървена детска люлка. Още преди да се качим, забелязах наредени в дълга редица торби с различна големина и се почудих с какво са пълни и за какво ли служат. Съвсем скоро на всички ни стана ясно. Разликата в теглото на двамата „ездачи“ трябва да се заличи напълно, за да може камилата да пази равновесие, и това е работа на водачите на кервана. Хвърлят ви един бегъл, но явно опитен поглед, и веднага мятат до по-лекия една от торбите (с адекватен размер, те го преценяват бързо), пълна с (познайте какво!)… вулканични камъни, разбира се. Пътят беше кратък (разходката продължава около 30 мин.), но доста екстремен, гледките – потресаващи с красотата си, а моментите – направо смешни. Камилата зад нас много си хареса Еми и през цялото време, въпреки протестите и възмущението й (Така де, тъкмо се бяхме запознали, нали! Каква е тая интимност от първия момент???), я гледаше с нямо обожание и пълен с копнеж поглед и определено не искаше да се откъсне от нея. Ситуацията бе интригуваща и за двойката зад нас, които не спряха да се смеят и да сочат клетото увлечено същество, а аз единствено се страхувах, че нашата камила ще вземе да хукне нанякъде, притеснена от толкова внимание, щото не стига че беше малко кльощава, ами и доста нервничка… Освен това трябваше да крепя торбата с камънаци до мен! Забавлението беше пълно, а преживяването – незабравимо:-))) Благодаря ти, Еми, че настоя да не пропускаме „камилското приключение“!
El Lago Verde (Зеленото езеро)
Изключително интересно, чудно по своята природа място. Намира се в западната част на Лансароте, близо до селцето El Golfo, а от океанския бряг го делят само метри. Малкото езеро се е образувало на дъното на кратера на вулкан, чиито стени от към страната на Атлантика постепенно са ерозирали и са рухнали, вследствие неспирните „удари“ на вятъра, слънцето и вълните.
Charco de los Clicos, както още го наричат (Локвата на рачетата) по името на дребното ракообразно (clico), което обитава в изобилие тези води, е дълго само стотина метра и е свързано с океана чрез подводни пукнатини. Наистина наподобява голяма локва! Но не толкова произхода и структурата му привличат вниманието, колкото удивителния му, ярък жълто-зелен цвят. Той се дължи на водораслите от вида Ruppia maritima, които си живеят тук, в езерцето и произвеждат голямо количество сяра. От океанските простори го дeли само тясна ивица чисто черен пясък – на пръв поглед невероятен със своето местоположение плаж, който обаче не се използва за целта... Предупредиха ни, че тукашните течения са твърде силни, почти непредсказуеми и това прави плажуването безкрайно опасно начинание. Но пък гледките отвисоко са незабравими!
Тук е мястото (най-после!) да обясня защо повечето снимки изглеждат като направени през опушено стъкло или като че ли е имало през цялото време лека мъгла (изключвам снимките от прозореца на автобуса, там ефектите са неизбежни). Или защо езерото изобщо не е зелено, а почти черно! Да, всичко това си има причина. Казва се calima и е още една от климатичните (и атмосферни) уникалности на Канарските острови. Както знаете, пасатите (в Испания се наричат vientos alisios), ония непрестанно духащи ветрове, наситени с влага, така характерни за тия географски ширини, са чест гост на Канарите. Но на островите те са примесени с пясък, който са „грабнали“ пътьом от близката Сахара. И когато пристигнат, резултатът е леко призрачен, сиво-жълт, мъгливо-пясъчен ефект, който добавя допълнителна нотка нереалност и „извънземност“ на гледките… За жалост обаче променя или „размазва“ действителните цветове на пейзажа. Казаха ни, че явлението е характерно за втората половина на юли и целия август, като съпътства най-горещите дни, но климатичните промени и тук са си казали думата… Ние бяхме свидетели на calima в края на януари.
Cueva de los Verdes
Едва ли има друго кътче от Лансароте, където да се съчетават по такъв удивителен начин, в едно съвършено цяло, местното културно, историческо и природно наследство. Застинала природна красота, дооформена уникално (за пореден път!) от талантливата ръка на Сесар Манрѝке и примесена с легенди и мистерии – това е пещерата, която, като всяко истинско съкровище, стои добре скрита под земната повърхност. Неголям, безупречно чист паркинг, малка табела и неширока асфалтирана пътечка… ако не знаете за вълшебството, което се крие там, долу, може спокойно да подминете мястото. Cueva de los Verdes е част от вулканичния тунел, формиран преди 5000 г. от преминаването на лавата, по пътя ѝ от кратера на изригналия наблизо вулкан Корона (Volcán de la Corona) към океанския бряг. Част от същия тунел и от същите ерупционни процеси е и Los Jameos del Agua, за която ви разказах по-горе и която се намира в непосредствена близост. Оказа се, че това е най-дългият вулканичен тунел в света! Не се опитвайте да си преведете буквално името – не, не е Пещерата на Зелените, каквото и да значи това (а аз определено очаквах пещера в зелено…). Стана ясно, че Verdes е фамилията на богато местно семейство, което според легендите е криело своя добитък в околността, чиято повърхност е като огромно парче швейцарско сирене – цялата надупчена от безброй малки и по-големи пещери и подземни проходи. През XVI и XVII век Cueva de los Verdes също е била реално убежище за местното население, което се е спасявало там от периодичните набези и грабежи на пиратите, идващи от Северна Африка. През XIX век са я посещавали много учени – археолози, историци, геолози, които са изучавали редките местни вулканични процеси и явления. Станала е известна и доста хора са идвали да я разглеждат с любопитство и интерес. И толкова… Това, което е в момента, е резултат от няколко щастливи (и случайни) срещи. През 60-те години на миналия век, Кметството на Лансароте прибягва до мнението и вижданията на световно известният художник Хесус Сото (Jesús Soto), роден във Венецуела, но с местни (majo) корени. Творбите му са ярки представители на съвременното изкуство в стиловете абстракционизъм и кинетизъм (или изкуство на движението). Разговорът засяга основно мащабен проект за бъдещето на Cueva de los Verdes – това невероятно природно „светилище“, където лавата е застинала в най-причудливи форми. Не толкова срещата в Кметството, колкото познанството на Хесус Сото със Сесар Манрѝке се оказва съдбовно в този случай. Сото решава да покани Манрике да види пещерата и излага пред него всичките си познания и артистични концепции как играта на светлини и сенки може да изтръгне цялата красота от това невероятно, магично място, където вулканичната лава е оставила фантастични форми и нюанси след капризния си, опустошителен път. Ако сега посетите пещерата, ще видите как, благодарение на гениалното осветление, се преливат охра, сиво, зелено, черно и тухлено-червено и как създават истинска феерия от цветове. Изключително ползотворната съвместна работа на двамата велики творци Хесус Сото и Сесар Манрѝке (Сото постепенно се превръща в най-близък сътрудник и съавтор на Манрѝке) поражда удивителния резултат, на който можем да се наслаждаваме днес… Но не мислете, че Cueva de los Verdes е просто пещера. Тя е и невероятна концертна зала! В Auditorio Cueva de los Verdes се провеждат мащабни и авторитетни концерти и фестивали и може да се чуе всичко, включително изпълнено от талантливите ръце на световно известни творци – класика, джаз, рок, опера, фюжън, фламенко… Игра на цветовете, изключителна акустика и първокласна интерпретация на артистите – какво повече би могъл да си пожелае един зрител и слушател! И Cueva de los Verdes задълго няма да напусне сънищата и въображението ви…
Аресифе (Arrecife) – очарователната столица на Лансароте
Не може да напуснете острова без да прекарате поне един ден в неговата столица. Не защото е главният град, с най-много население, най-важният или защото столиците са нещо задължително в един пътен план… Съвсем не! Аресифе е чист, гостоприемен, дружелюбен, красив – едно невероятно място за разходка, плаж и наслада от незабравими гледки и вкусна храна.
Какво не бива да пропуснете да видите в Аресифе?
Charco de San Ginés
Морската вода, незнайно по каква причина, проникнала отдолу под брега, навлязла навътре и после се появила внезапно на повърхността. В течение на времето се образувало нещо, приличащо на малко, кокетно езеро с прекрасен син цвят – ето това е Charco de San Ginés, едно място, което първи открили рибарите на Лансароте. Започнали да го използват за пристан и убежище на своите лодки заради безопасността му и закътаното му местоположение. Благодарение на тази прелестна „локва“ (charco на испански означава буквално локва) столицата на Лансароте станала известна в миналото като „Венеция на Атлантика“. Минете оттук и денем, и вечер. Надявам се снимките да ви убедят в „опасния чар“ на това кътче от Аресифе.
El Puente de las Bolas и el Castillo de San Gabriel
Старият каменен мост Puente de las Bolas е като покана за кратка разходка в миналото. Той е дългата 175-метрова „връзка“ на замъка Castillo de San Gabriel със сушата, като и двете съоръжения са построени през XVI век и са съхранени в прекрасно състояние и до днес. Замъкът, който е бил най-сериозното отбранително съоръжение на острова срещу жестоките пиратски нападения в ония времена, днес дава подслон на Музея на историята на Аресифе.
Playa del Reducto
Това е „Централният плаж“ на Аресифе. Чист, просторен, прекрасен. Тук, освен да се наслаждавате на безкрайната атлантическа шир и на едно щастливо безвремие, сутрин можете да наблюдавате приливите, а в късния следобед – отливите. Разликите в морското равнище са значителни и сякаш изведнъж забелязваш как океанът се е отдръпнал и под наглед равната морска повърхност са „изскочили“ безброй камъни и гладки пясъчни плитчини…
Обиколете Аресифе без посока – ще се „сблъскате“ с малки изящни площади, красиви паркове, причудливи тесни улички в историческия център, елегантни снежно-бели църкви… Разходете се по крайбрежната алея, прекрасна и денем, и вечер… Обядвайте (или вечеряйте) в ресторантче с традиционни местни ястия и океанска гледка. Градът е оригинален и различен от европейската ни представа за столица, но съм убедена, че е място, което ще помните дълго.
Ще завърша с един бърз поглед към прелестното островче La Graciosa. Ураганният вятър, който искаше да ни отнесе от високата 400 м скала, съчетан с неизчезващата calima, придадоха леко призрачен ефект на снимките… Довиждане, Лансароте! Ще се върнем отново…
