Обещах ви изящен и вълнуващ разказ за един град, не по-малко "вечен" от Рим. Град, който очарова и въздейства. Флоренция...
Много бих искала да мога да я опиша (както го направих с Болоня) с три знакови думи. Но не ми се удава, пък и Болоня си има своите прозвища – три думи нито ми стигат, нито успявам да открия най-подходящите. Мога само да ви разкажа какво видяхме от града и околностите му за два дни и кое се „отпечата“ в нас незаличимо. За Флоренция се споменават различни, понякога противоречиви неща; четейки преди пътуването, попаднах на доста крайни мнения – от вълнение и възторг пред красотата и въздействието й, та до това, че е сива и скучна. Че е надменна, а всъщност с нищо незабележима. Че славата й е незаслужена. Че можете спокойно да я „прескочите“, набелязвайки си други, по-примамливи туристически цели в Италия. Възможно е за някого това да е чистата истина. Нашата (моята и на Еми, чудесният ми спътник в това пътешествие) е съвсем друга. Дано разказът и снимките ми го докажат…
Флоренция… Градът на Медичите, столицата на Тоскана, домът на Галерия Уфици и на удивителната катедрала Santa María del Fiore с архитектурния шедьовър на Brunelleschi… изящна и прелестна в прегръдките на река Арнó, със своите величествени мостове, внушителни палати и грандиозни площади… Град, от който лъха великолепие, но и осъзнато достойнство и който същевременно е топъл, свойски, открит и дружелюбен. Град, в който се разхождаш спокоен и необезпокояван от нищо, а край теб се лее поток от хора и непрестанно звучи разноезична реч. Пиеш ароматно кафе в необичайната сутрешна тишина, само миг преди градът да се събуди. Губиш се отвреме-навреме под тъмни арки, из тесни улички с неясен (и непредвидим) изход, а после спираш да хапнеш превъзходен сладолед … просто от радост, че си се „намерил“ за пореден път. И се докосваш до История. На всяка крачка. Главната буква не е случайна. През повърхността на всеки камък, тухла, орнамент, изваян къс мрамор или чудно платно прозират, пласт по пласт, столетията. Истински музей под открито небе, съхранил скъпоценности, излезли изпод ръката на Леонардо, Микеланджело, Брунелески, Ботичели, Джото, Вазари...
И така, каква видяхме (и какво ви препоръчвам да видите) от Флоренция и околностите й, ако сте тук за два дни:
Piazza di Duomo (площадът на Катедралата) и самата Катедрала - Сattedrale di Santa Maria del Fiore
Тръгвайки интуитивно към центъра на града от Централна гара (Stazione di Firenze Santa Maria Novella), където вероятно ще пристигнете, идвайки от летището (или с влак/автобус от друг италиански град), само след десетина минути пред вас изведнъж блясва ослепителната Cattedrale di Santa María del Fiore, „облечена“ в бял (от Карара), червен (от Сиена) и бледозелен (от Прата) мрамор. Просто великолепна, нямам други думи за нея. И друг път съм казвала, че катедралите са едно от човешките творения, пред които стоя безмълвно и пред които се прекланям. Всяка една ме изпълва с възторг и безусловен респект към всеотдайността, усърдието и таланта на създателите й. Всеки път си казвам „Тази е още по-красива!“. Докато пред погледа ми не се изправи следващата. Но в интерес на истината, понеже съм видяла доста от най-известните европейски творения от този вид, чиято красота и слава е неоспорима, с чиста съвест мога да кажа, че Il Duomo di Firenze е една от най-въздействащите с блясъка и изяществото си.
Катедралата в действителност е поразителна и с размерите си (дълга е 150 м и широка 90) – това е третата по големина катедрала в християнския свят (след „Св. Петър“ в Рим и „Св. Павел“ в Лондон), а за своето време е била недостижима. Построяването й отнема само около 150 г. (кратък за епохата и за подобно начинание период) и започва през есента на 1296 г. под вещото ръководство на известния флорентински архитект и запален скулптор Arnolfo di Cambio. След смъртта му делото продължават Andrea Pisano и Francesco Talenti. Великият Giotto издига прословутата Камбанария с височина 85 м, която и до днес е едно от местата, откъде можете да видите Флоренция отгоре, в цялата й прелест (414-те стъпала си струват усилието). Но най-удивителната част от Il Duomo за мен е Куполът на Брунелески.
Cupola di Brunelleschi
След смъртта на Джото златарят Lorenzo Ghiberti и скулпторът Filippo Brunelleschi получават рядката привилегия да завършат това чудо на архитектурата. И без това Катедралата не можела да стои вечно недовършена, с тая огромна зееща дупка отгоре (над предполагаемия олтар) – в студ, пек и дъжд, без подобаващ купол, с който градът да порази християнския свят и да остави зад гърба си заклетият съперник, Милано. И го постига! Та така, през 1418 г., вече разтревожена за авторитета си, градската управа обявява конкурс. Минава доста време и чак две години по-късно (явно след сериозни препирни и разногласия!) го спечелва проектът на един дързък новатор, на една ярка и креативна личност. Това е Филипо Брунелески, по призвание, дарба и дълбочина на познанията е инженер, математик, изобретател... освен това е изключително талантлив скулптор (говорели, че само великият Донатело го превъзхожда)… но официално с една единствена диплома – за златар! Пред него стои наглед непосилната задача да изгради нещо невиждано до този момент – върху основа с диаметър 45 м, при това извисяваща се на цели 55 м над земята, да издигне нещо невероятно, огромно, така масивно и внушително, с тегло десетки хиляди тона, и то не само да не рухне, ами да устои на времето! И той го прави, без строително скеле и без планове и проекти (поне от писмени такива няма и следа до днес). Брунелески, както споменах, нямал академично архитектурно образование и по онова време бил известен на съгражданите си като заядлив и сприхав човек, така че с него вероятно не е и можело да се общува много-много. Незнайно как тогава един самоук в областта майстор създава най-голямата и до днес подобна структура – без скеле, без носещи конструкции и то така, че да остане непоклатима, направо недосегаема за стихиите на природата. Загадката, която тормози експертите, продължава да е актуална и днес, а те твърдят, че построеното от Брунелески може да издържи на ураганни ветрове, поройни дъждове и мощни земетресения... Все още не съвсем ясно как. И безспорното доказателство е Времето. Но най-важното е, че целта е постигната – Куполът е там и от векове е безпогрешно разпознаваемият символ на града, а Флоренция е възвърнала „имиджа“ си, „натривайки носа“ на Милано. Изкачете се по мрачните стъпала, виещи се безкрайно дълго, все нагоре и нагоре (цели 463 на брой!), за да видите отблизо прелестните фрески на Джорджо Вазари и Федерико Дзукари, с които двамата творци търпеливо и с много майсторство го изписват в продължение на 7 години. И после се наслаждавайте на фантастичната панорама на Флоренция от най-емблематичния й покрив…
Мостовете над река Арно
Не може да не започнете с Ponte Vecchio или Старият мост. Той също е един от символите на Флоренция и е един от най-красивите средновековни мостове в света. Определено е забележителен, запомнящ се. А и е единственият запазен дървен мост от „тъмните векове“ на европейската история! Дори бомбардировките по време на Втората световна война са милостиви към него. Легендите твърдят, че когато немските въоръжени сили напускат града на 4 септември 1944 г., получават нареждане да бомбардират и разрушат всички мостове… без Ponte Vecchio, пред чиято красота не устоял и Хитлер, за когото гледките към реката от моста били неустоими. Да, Il Duomo е великолепно творение, Уфици е въздействаща и респектираща… Но няма нищо по-вълнуващо от това да посрещнеш залеза над тъмните, бавни, блестящи води на река Арно на същото място, където древните римляни са се разхождали по мост, издигнат преди 22 века, още през 150 г. пр. Хр. Сегашният Ponte Vecchio е построен в периода 1335 – 1345 г. по дизайн на архитекта Taddeo Gaddi и е устоял на времето не само благодарение на съдбата, но и на изцяло новаторската си конструкция, първата подобна, използвана в Западния свят: поддържат го 3 огромни арки, централната с ширина 30 м и страничните – по 27 м. В последствие този модел е послужил за построяването и на други подобни мостове, например Ponte Rialto във Венеция. Старият мост е и един от малкото запазени покрити и „населени“ мостове в света, които и до днес се използват за търговия. Можем само да се гордеем, че в този интересен списък присъства и нашият мост в Ловеч, единствен на Балканите, построен от майсторската ръка на Никола Фичев (познат ни като Уста Кольо Фичето). След това приятно отклонение продължавам с нещо любопитно за Ponte Vecchio – още с официалното си откриване мостът се превърнал в „търговски обект“ и то със „специален статут“, тоест търговците на това място са били освободени от налози. Най-напред разрешават на продавачите на плодове, зеленчуци и месо да отворят своите дюкяни. И без това месарите замърсявали града и преместването им на моста било много удобно. Да, ама те започнали да изхвърлят остатъците и ненужните части от продуктите си директно в реката, тъй като нямало забрана за това… Разнасящата се смрад била неописуема, представяте си, нали и, логично, видните граждани скочили на протест (великолепните им palazzi били току до реката!), вследствие на което управата на Флоренция през 1593 г. решила да забрани подобна търговия. И на мястото на месарите поканила… златарите. Удобно, чисто, печелившо… и излъчващо блясък, нали? Затова и днес на моста можете да видите толкова много магазинчета, в които благородни метали и скъпоценни камъни се надпреварват да грабнат вниманието ви. Те преобладават, заедно с малкото щандове за произведения на местните занаяти и ръчно изработените сувенири. Разхождайки се по Ponte Vecchio дочух следния (рускоезичен) разговор: две млади, елегантни жени оглеждаха отрупаните с ювелирни шедьоври витрини и едната каза „Виж, виж какъв страхотен часовник!“; другата само хвърли бегъл поглед и й отговори „Какво ме интересува някакъв си часовник, аз съм във Флоренция!“. Няма нужда от коментар, нито от допълнение…
Всъщност всички мостове над река Арно са прекрасни. Не толкова сами по себе си, а защото предлагат различни гледки и различни емоции. Можете (като нас) да минете на зиг-заг през по-голямата част от тях, хем да видите колко различен е града от двете страни на реката, хем да се насладите на своеобразните „гледни точки“ от двата бряга.
Galleria degli Uffizi (Галерията Уфици)
Тази фамозна галерия е „пристан“ на огромна част от най-великите произведения на изкуството в световната история, съхранени до днес. Казват, че това е най-богатата италианска колекция от художествени творби. Нещо като есенция на човешката дарба и на неудържимия стремеж към творчество. Тя е и сред най-посещаваните в света, а в Италия заема първото място заедно с Музеите на Ватикана. Галерията е и сред най-старите музеи изобщо, според разбиранията на съвременния свят за музей. Официално отваря врати за посещения на широката публика през 1765 г. (За сравнение – Лувърът е отворен за пръв път като музей през 1793 г.) Строежът на величествената сграда започва през 1560 г. и продължава 21 години. Възложен е като поръчка на Джорджо Вазари от страна на Косме l-ви Медичи, един от най-изтъкнатите представители на фамилията. Трябвало е да служи за резиденция на видното семейство, замествайки великолепния Palazzo Vecchio, вече отеснял (как ли при тия размери?!?) за богатството и влиянието на Медичите. Не мисля, че трябва да ви я описвам. Всява респект, но едва ли би приковала вниманието ви само като сграда, макар и така внушителна, така „натоварена“ с подобно минало. Тайната е вътре в нея. В просторните дълги коридори, в които можете да се объркате, спирайки се непрекъснато, за да гледате надолу, нагоре, встрани и да надничате, пак и пак, в безбройните малки зали отляво или отдясно, всяка от които крие съкровища. Тук са Ботичели, Леонардо, Микеланджело, Тициан, Рафаело, Караваджо… Затова – не се колебайте да „пожертвате“ 3-4 часа от времето си, посветено на Флоренция и 19 Евро (това е цената на билета, закупен онлайн, гарантиращ ви влизане в точния час, без да чакате на безкрайно дълга опашка).
Тук ще направя едно кратко и много лично отклонение. За мен Galleria degli Uffizi бе една от сбъднатите мечти. Винаги съм искала да застана, в безмълвно възхищение, пред „Раждането на Венера“ на Ботичели – според мен олицетворение на първичната невинност и непреходната женска красота, изобразени върху съвършена мидена черупка… и се случи, и бях там… По същия начин се чувствах пред загадката, наречена „Мона Лиза“ и пред „вечните“ пропорции на Венера от Милос в Лувъра. Така беше и пред изящните разцъфнали бадемови клонки, които сякаш плуват, безтегловни, в чистото синьо на небесната шир, и пред привличащите като магнит „Слънчогледи“ на Ван Гог в едноименния музей в Амстердам… Или пред неустоимите, в онази прекрасна синьо-зелено-лилава палитра, водни лилии на Клод Моне в изумителните овални зали на Musée de l'Orangerie в Париж. След толкова „срещи отблизо“ със световни шедьоври започнах да проявявам малко повече разбиране към лудостта на онези колекционери, които следват неотклонно аукционите на Christie's и Sotheby's, за да имат привилегията да притежават лично и да се наслаждават еднолично (благодарение на състоянието си и на “щастливата си звезда“ в деня на търга ) на шедьоври, чиято стойност, така или иначе, е неизмерима. Искам да видя „Ирисите“ на Ван Гог (жалко, че са отвъд океана) и прелестните градини на Клод Моне от Giverny в Musée d'Orsay… Мечтите не трябва да свършват, в никакъв случай.
Piazza della Signoria
Площадът е мястото за срещи на флорентинци – още от Средновековието, та до днес. Срещи от всякакъв вид – от многолюдни местни празници или сутрешни лежерни разговори, прекъсвани от глътка ароматно кафе, през тържествена семейна вечеря в някой от елегантните ресторанти наоколо, та до политически искания и масови социални протести. Тук се „напипва“ живия пулс на града, тук най-точно се усещат неговите емоции, вълнения, настроения. Заедно с Piazza di Duomo това е най-посещаваното място във Флоренция – и от местни, и от туристи. Piazza della Signoria обаче е още нещо – истински музей „на чист въздух“. В неговия пейзаж доминира Palazzo Vecchio, огромен и приковаващ вниманието. Заобиколен е от стари къщи, също с огромни размери, датиращи от XIII век. На единия му ъгъл е разположен великолепен монумент - Фонтанът на Нептун (е не може само Болоня да си има такъв, нали?) В прекрасната Logia dei Langi ще видите Персей с главата на горгоната Медуза в ръка и статуята на Микеланджеловия Давид (но знайте, че това е копие; оригиналът се намира в Галерията на Академията, за която не ни стигна времето, за жалост…). Минете през площада поне два пъти – в ранна утрин, когато е тих, чист, безлюден… и изглежда необятен по размери. Ни също и вечер, осветен красиво, много по-уютен, преливащ от хора, многозвучен, мелодичен и наситен с живот. И двете му „физиономии“ са неотразими.
Piazza di Santa Croce
Още един площад със свое лице и своя собствена атмосфера. Заобиколен e от красиви стари palazzi, едно много светло и приятно място за кратък отдих между набелязаните цели. Но това, което го прави забележителен и което доминира в околния пейзаж, е най-голямата францисканска църква в света - Basílica di Santa Croce. Със своите 115 м дължина и 38 м ширина, този великолепен храм (ще ви остави зашеметени, уверявам ви) е превъзхождан единствено от Катедралата на Флоренция. Строежът му започва през 1294 г., а създателите му използват за основа останките на църква, издигната на същото място в памет на Св. Франциск Асизки. Размерите му са неоспорими, но всъщност е известен най-вече с това, че под неговия покрив, в продължение на 500 г., са били погребани над 300 от най-известните личности в италианската история, сред които Галилео Галилей, Макиавели, Микеланджело… Истински пантеон на герои! А прекрасната статуя на Данте е като украшение, нещо като „допълнителна стойност“, която придава пълнота и завършеност на площада и храма.
Piazzale Michelangelo
Обожавам начина, по който италианци и испанци наричат с умалителни имена малките улици, площади, паркове, изобщо всяко приятно и уютно кътче, което те кара да се чувстваш добре. Ние не наричаме улиците „улички“, нито площадите „площадчета“, поне не официално, просто не го умеем. А звучи така мило и свойски – заради нещо, което обичаш, което те изпълва с радост и което чувстваш близко до сърцето си. Та „площадчето Микеланджело“ е точно такова – неголямо и, бих казала, не чак толкова забележително, но пък с гледки към Флоренция, които са не просто ярки и живописни. Те са незабравими. Намира се на другия бряг на Арнó (без значение е по кой от мостовете ще пресечете реката), на около 20 мин. пеша от Галерия Уфици, по тесни улички и стълби, все нагоре по хълма. Не е уморително, а и във всеки момент можете да спирате, да се обръщате назад и да се наслаждавате на това, което ви предлага града. А то е много. Останете за мъничко там, зарежете плановете „Ох, трябваше да видя и това…“ Вземете си чаша „латте макиато“ и го изпийте бавно, подпрени на широкия каменен парапет и вперили поглед към прелестите на града. Пожелавам ви денят да ви се отблагодари със слънце, а хората наоколо да ви се усмихват, когато ги погледнете. А, и да не забравя – купете си от малките магазинчета на площада сувенири, които да ви топлят в мигове на самотност или вътрешна неувереност...
Пътешествие из долината на виното Кианти
Да премина през долината на Кианти (Chianti), прочутото вино на Тоскана, която се простира от Флоренция до Сиена, бе още една сбъдната мечта. През чудните пейзажи на меките изумрудено-зелени хълмове, където се редуват тъмните редици на кипарисите (като добре подострени моливи, докосващи с финия си рисунък небето), сребристите маслинови горички и лозя, лозя... Безкрайни, стройни, прави редици от уникални сортове следват извивките на сухите, каменисти склонове. И попили жаркото слънце и ароматния въздух на тосканското лято, те са готови в края на септември да се превърнат в превъзходно вино с привкус на горски плодове, билки, карамел и дъхави подправки... тъмно, наситено, блестящо, омайващо…
Първа спирка от този почти частен тур (аз, Еми и две леко неориентирани, почти невръстни датчанки:-)))) бе винарната Tenuta di Riseccoli, в близост до градчето Greve in Chianti, разположена на върха на невисок, плавно спускащ се на запад тоскански хълм. Едно наистина магично място – като пейзаж, колорит и внушение за история. Старата каменна сграда изглежда вградена завинаги в извивката на скалата и прилича на замък – пазител на традициите. Винарната е собственост на известното флорентинско семейство Romanelli от 1902 г. и вече няколко поколения отглеждат 22 хка лозя и произвеждат отлично кианти и превъзходен екологичен зехтин, а като допълнение към тях – автентични сирена и колбаси, със свой собствен, неповторим вкус, резултат от уникална комбинация от съставки и подправки.
Леко замаяни от красотата и простора на това фантастично местенце (а и от виното… навярно:-))), но и с лека вътрешна съпротива да го напуснем, се отправяме към едно типично тосканско село, чиято следи се губят назад във времето, чак до IX век. Radda in Chianti е прелестно селце и в неговите околности са пръснати десетки останки от романската архитектура – крепости, църкви, базилики, ревниво пазещи самобитно историческо наследство. В един от тези архитектурни шедьоври, манастирът от XV век Santa Maria in Prato, се намира Casa Chianti Classico. Това е втората ни спирка за дегустация. Чашите с вино отново са три. Виното е омайващо – в него се преплитат аромати и нюанси на тъмни вишни, горски ягоди и малини, касис и череши… Сладкодумният гид е грабнал вниманието ни с историята на винарната и тайните на тъмната течност в бутилките с характерното черно петле. Той е много артистичен и емоционален (не може да се очаква друго от италианец, нали?), а ние слушаме и отпиваме по глътка от този неподправен еликсир. И искаме времето да спре за малко. Къде така се е разбързало???
Малко преди да си тръгнем оттам, внезапно ни застигна късно-септемврийска буря, но със силата на летен порой. Почти тичайки влязохме в колата, докато силният вятър смесваше златисти окапали листа с първите тежки капки дъжд. После водата буквално се изля като сребристо-бяла стена, през която не се виждаше почти нищо. Нашият шофьор Джузепе, явно познаващ в детайли всяка извивка на пътя и всички капризи на сезона, не спря да прави три неща – да говори оживено (в моментите, когато красноречието му се изчерпваше за момент, пееше с цяло гърло заедно с Адриано Челентано, чиито песни звучаха в колата), да ръкомаха усилено с едната ръка в потвърждение на казаното (или изпятото)… и да шофира, все пак, с другата. Дъждът постепенно отмина и Флоренция ни посрещна с приказен залез, чиста, току-що окъпана, а вечерните й светлини се оглеждаха в локвите и я правеха още по-вълшебна…
Comments