Да, градът е книга. Всяка стъпка по улиците му е още един прочетен ред от нея. А тя е неповторима и със свой стил, като всяка книга. И почти вълшебна – в края на всеки ден нещо се е разместило по страниците й, една дума е изчезнала, появила се е нова и оттенъците на настроението вече са други... Защото я пишем и пренаписваме самите ние – с появата си сутрин по улиците на един непознат град, с първата любопитна крачка по тротоара, с първото кафе на уютна тераса. С последната глътка вино в края на деня, в малък бар край стария градски площад… и така до отключването на една безлична врата в една безлична (най-често) хотелска стая, която приютява уморените ни тела… до следващата сутрин. Оставяме отпечатъци с всяка своя стъпка и променяме всичко, миг след миг. Градът е кълбо от жива енергия и докоснем ли го, вече сме искрица (макар и почти незабележима) от него. А опознаването му – дори на своя собствен – може да се превърне в истинско приключение.
Сигурно ще се запитате как попаднах на този израз? Седейки в автобуса от Болоня за Флоренция, закъснял около час, на втория ден от нашето уникално пътешествие с Еми, полуядосана от загубата на цели 60 минути, които можеха да бъдат оползотворени в още изминати стъпки, в попиването на нови емоции и най-вече в още откривателство… Бях установила предишната вечер, че съм извървяла 39 000 крачки. Ни повече, ни по-малко. Лягайки си след един много дълъг и наситен с преживявания ден, започнал в 3 през нощта заради безумно ранния полет Барселона-Болоня, погледнах за последно телефона си… Поне 15 изминати километра. По-скоро 20. Без капка съжаление, без миг на умора, без секунда колебание дали да продължа напред. Знаех, че това е единствения начин да усетиш един град. Да стъпваш отново и отново върху плочките му, излъскани до блясък от твоите предшественици. Да крачиш без умора по дирите на други изследователи, все едно си първият. Да запазиш късчета от него в сърцето си. Завинаги.
Хрумна ми да напиша на Google “Miles de pasos por las calles de las ciudades” (Хиляди стъпки по улиците на градовете) и да видя какво ще ми отговори… И още на първата страница се появи песента на Кинтѝн Кабрера (Quintín Cabrera) – известен уругвайски певец, текстописец и композитор. А това е моят превод на този изящен текст; опитах се да е сплав от точност и достатъчно нотки поезия:
Градовете са книги
От сутринта са пременени
в хляб и глъчка, в нов шум.
По пладне се обличат в слънце,
а следобед намятат кафе.
Разкриват сърцето си само нощем,
заблуждавайки туристите,
които откровено не долюбват.
Градовете са книги, които се четат с нозете.
Назаем ни дават частици прелест от пейзажи;
кътчета и детайли,
а отвреме-навреме и някой плакат.
Цветът на такситата би могъл да е ключ,
леко намигване към пътешественика -
стига той да поиска да го забележи!
Градовете са книги, които се четат с нозете.
Стокхолм, изпълнен с магията на пролетта,
изведнъж се оказва в Рио де Жанейро.
Дай да разберем, защо е така?
Ще продължавам да твърдя –
въпреки че едва ли някой ще ми повярва –
в Хетафе има места, досущ като откраднати от Оспиталет.
Градовете са книги, които се четат с нозете.
Самотата им започва в един тунел на метрото -
със сплотеността на преплетените ръце.
Училищните дворове им даряват щедро
своите игри и усмивки,
а горчивия жест си открадват от болничните стаи.
Градовете са книги, които се четат с нозете.
Най-разкошната луна, а и най-голямата,
която някога съм виждал,
си поделят Каркасон и Куенка, прекрасно го знам…
И най-красивите момичета
се разхождат по улиците на Пуерто де Санта Мария -
точно както в Монпелие.
Градовете са книги, които се четат с нозете.
Плочка по плочка преброждам Монтевидео
в мълчанията нощни, край масите на кафенетата,
а камари боклуци дебнат зорко по ъглите:
„Старчето“ Фругони[1] имаше право, види се…
Градовете са книги, които се четат с нозете.
[1] Емилио Фругони (Emilio Frugoni Queirolo, 1880-1969) е известен уругвайски юрист, писател, поет и политик, първият социалист-член на уругвайския Парламент.
Два дни в Болоня
Болоня е прелестна… колкото и клиширано да звучи, това е самата истина. Тя е от градовете, които трябва да бъдат пребродени. Буквално и преносно. Трябва да стъпите по сенчестите тротоари, да разгледате малките квартални магазинчета и Tabaccheria, да минете под нейните стотици стари „портици“ (почти 40 километра!), да вкусите от храната й, да вдишате въздуха на катедралите и площадите й и да попиете аромата й… Болоня е от градовете, в които на третата крачка сте вече замаяни от усилието да гледате във всички посоки - нагоре, надолу, наляво, надясно… фасади, фонтани, кули, скулптури, витрини, орнаменти, детайли… усмивки, италианска реч, красива като песен… всичко ви грабва на мига.
Сега ще се опитам да ви я опиша само с три думи (абсолютно предизвикателство!) – същите три прозвища, които й дават с неподлежащо на съмнение самочувствие самите италианци.
La grassa (дебеланката, тлъстичката), и това е заради изключително вкусната храна. Но пък къде ли в Италия не е вкусно? Все пак имайте предвид, че считат Болоня за кулинарното сърце на Италия, а това е повече от комплимент в страна, където всичко, свързано с доброто ястие (от готвенето до изяждането) навсякъде е култ! Където всеки се прекланя пред изкуството да се приготвя храна – бавно, с огромно внимание към всяка съставка и всеки детайл. Непременно опитайте (освен задължителните сладолед и пица), Tagliatelle al ragù. Това са онези широки плоски макарони със сос, съставен основно от домати и кайма, който по света традиционно наричат „сос болонезе“ (за искрен ужас на италианците, които твърдят, че това е „al ragù“!) и който е една от най-типичните съставки на кухнята в областта Емилия-Романа, чиято столица е Болоня. А също и Mortadella di Bologna (Мортадела от Болоня) – със заслужена гордост твърдят, че прочутият деликатесен салам от първокачествено кълцано свинско месо и малки късчета крехка сланина, с искрящ розов цвят и кадифена текстура, се произвежда тук от столетия. Когато се е появил, е бил много скъп, много повече от прясното, чисто месо – предвид ръчната, респективно доста бавна, технология на превръщането на месото в дребни парченца – първо го режели старателно на ситно, а после го счуквали в хаванче. Ще ви напомня също, че градчето Модена (само на 45 км от Болоня) е родина на известния балсамов оцет Aceto balsamico di Modena. Гъст, почти черен на цвят и много ароматен, той се прави от най-тъмночервените, сладки сортове грозде и отлежава години в дървени бъчви (които се сменят периодично докато трае този процес), за да придобие нужния вкус и консистенция. Важна съставка е на салати и сосове; с него се подправят паста, зеленчукови ястия и ризото. Всъщност аз го слагам на почти всичко))) Не пропускайте и прословутото прошуто – свинските бутове не само висят съблазнително от таваните на специализираните магазини и щандове из градския пазар, но са и (почти) задължителна украса на барове и малки ресторантчета – уханието им е неустоимо, направо ви карат да усетите вкуса още преди да сте го опитали (а може би това е целта!) Градският пазар е ароматен и пъстър, такава наслада за всички сетива… обиколете го поне 2 два пъти (както направихме ние) и всеки път ще откривате още от всичко: още сирене, още паста (сушена или прясна, втората тук е на почит), още цветя, още вино, още шум и настроение, още от мириса и колорита на Италия.
Учената (la dotta) – надарената с ум и разум Болоня, с достолепна гордост се прекланя пред своя Университет. И има законното право на това! Основаният през 1088 г. L'Alma Mater Studiorum се счита за най-стария университет в западния свят, започнал да присъжда академични титли в областта на гражданското и каноничното право още със своето създаване. Сред най-изтъкнатите му възпитаници са поетите Данте и Петрарка, а също Николай Коперник, Еразъм Ротердамски, Томас Бекет, Умберто Еко… И днес се радва на огромен престиж, изключително уважаван е и продължава да бъде еманация на европейското научно знание и култура. Едно малко, но важно уточнение – Università di Bologna не е най-старото (изобщо) висше учебно заведение в света. Според ЮНЕСКО това e Qarawiyyin, основан в Мароко през 859 г. от Fatima al-Fihri – време, в което Европа все още тъне в мрака на своето тесногръдие и средновековно невежество. Учебното заведение е разпространявало при своето основаване преди всичко религиозни знания, но продължава да действа и днес и се счита за едно от най-авторитетните в света, най-вече в областта на природните науки. И е едно от много малкото, основани от жена!
Но да не забравяме, че сме в Болоня. Почти хиляда години по-късно университетът тук се е разраснал неимоверно. Кампусите му (вече 23 на брой!) са разположени в околните градове Чезена, Форли, Равена, Римини и в тях се обучават над 80 000 студенти. Посетете el Archiginnasio, една от историческите сгради на Università, където се е помещавал първоначално Факултетът по право – удивително добре запазена и въздействаща.
И ако ви допада атмосферата на пълно спокойствие, на нещо като зелен оазис на безвремието сред динамиката на един жив съвременен град, трябва да посетите задължително и L'Orto Botanico ed Erbario di Bologna или Университетската Ботаническа градина на Болоня (за мен градините са задължителен пункт от „пътната карта“ на едно пътешествие). Основана е 1568 г., много малка е (само около 2 хка), но много свежа… и пълна с чушки. Коя от коя по-лютиви (съдейки предимно по вида им - повечето дребни, леко криви и в странни нюанси))). Зелени, оранжеви, жълти; лилави и кафяви; червени и почти черни; с какви ли не форми и размери. Невероятна колекция, в която с голяма доза удовлетворение, надничайки под листата, открихме и сорта “Bulgarian carrot”. Малко, но важно уточнение – градината е отворена всеки ден, а входът в нея е безплатен за всички.
La Rossa (червената) – червеникавият цвят на тухлите и покривите на повечето от сградите са дали повод за третото прозвище на Болоня. И то я описва абсолютно точно, най-вече като визия и излъчване. Болоня грее в този топъл, керемидено-червен оттенък. И удивителното е, че и новите сгради се строят така, че се вписват чудесно в палитрата на стария град, който е вторият по размери сред европейските исторически центрове (след този във Венеция). В това се състои умението да съхраниш една хилядолетна атмосфера, за да я предадеш на поколенията…
Всъщност има и друга версия за прозвището „червената“. И то е, че градът е с определено ляв, комунистически уклон. Да, тук е централната „ос“ на Италианската комунистическа партия, но това е съвсем друга история, в която не смятам да се впускам.
Какво от Болоня не бива да пропуснете, дори да сте тук само за два дни:
Le due Torri: Garisenda e degli Asinelli или Двете кули: Гарисенда и Асинели
Те са един от символите на града и същевременно отличен туристически ориентир за това накъде е центъра))) Да, Болоня е известна като Градът на Кулите. Били са сто, днес са 24, но две от тях са наистина емблематични. Достъпна от двете за посещение е само кулата La degli Asinelli (построена през XII век, висока почти 98 м); съвсем близката La Garisenda (от края на XI век, с височина 48 м) е по-силно наклонена и вероятно по-опасна, затова не приема посетители. 498 стъпала, дървени, изтъркани, сякаш полирани, някои леко напукани, които се вият нагоре и нагоре… за да стъпите в един миг, леко задъхани, на „покрива“ на града. Гледките оттук са зашеметителни, а градът е отворен пред вас като луксозен албум с превъзходни цветни фотографии.
La Piazza Maggiore
Просторен, очертан от тъмните, резки сенки на ранната сутрин; огрян от мекото септемврийско слънце през деня; потънал в светлини и огласен от оживени разговори в топлата вечер; прекрасен с обкръжаващите го величествени сгради – така изглеждаше в моите очи La Piazza Maggiore. Много повече от Главният площад на Болоня. Можете да седнете на стъпалата пред Катедралата, да затворите очи и просто да дишате… И да попивате духа на града с останалите си сетива. Животът не е спирал тук от XIII-ти век насам…
Площадът е дом на архитектурни шедьоври:
La Basilica di San Petronio
На Piazza Maggiore, в самото сърце на града, се издига петата по големина катедрала в света – базиликата Сан Петронио (дълга 132 м, 60 м широка и с височина на купола 45 м), посветена на светеца-покровител на Болоня. Строежът й започва през 1390 г., но внушителните й размери, които по проект превъзхождали тези на Катедралата „Св. Петър“ в Рим, меко казано, съвсем не се харесали на папата… и той спрял начинанието, докато бъдещият величествен и импозантен храм не се „усмири“ и не придобие подобаващи очертания. Така е, папската воля е била закон, по-силен от божия… Строителните работи се проточили с векове, ту спирали, ту тръгвали отново - нещо обичайно за епохата. Страничните параклиси („капелли“) са завършени през 1479 г., а декорацията на централния кораб продължава цели 12 години, до 1658 г., и е дело на известния архитект и художник Girolamo Rainaldi. Катедралата отвътре е удивителна с размерите и красотата си и непременно трябва да се види; входът в нея е безплатен, но ако искате да правите снимки, трябва да заплатите 2 евро.
El Nettuno
Великолепна скулптура на морския бог Нептун краси най-известният фонтан на Болоня, прекръстен уместно от местните на „Гигантът“. Той е една от характерните „отличителни черти“ на градската физиономия вече почти 5 века и е поставен на това място през 1560 г. Изработен е по поръчка на папа Пий IV и е дело на скулптора Giambologna, за когото се е говорело (с огромен респект), че творенията му отстъпват единствено на тези на Микеланджело. И два любопитни факта за този фонтан – просторната и сложна система от подземни тунели, където се намират водните съоръжения, е служила на местните жители като сигурно бомбоубежище по време на Втората световна война, а колкото до тризъбеца в ръката на Нептун… за него казват, че е вдъхновител на логото на Мазерати. Автомобилният концерн MASERATI, произвеждащ едни от най-луксозните и стилни спортни коли в света от създаването си до днес, е основан точно тук, в Болоня, на 1 декември 1914 г.
Canale di Reno
Знаехте ли, че дълбоко в същността на Болоня се крие една малка Венеция? Да, градът, намиращ се на почти 200 км от морето, е разполагал с канали, подхранвани от подземни водоизточници. През средновековието са били начин за бърз и удобен обмен на стоки и са подпомагали неимоверно градската търговия години наред, а някои са били плавателни и за по-големи съдове. Един от тях е бил проектиран от самия Леонардо да Винчи. В края на XIX и началото на XX век по решение на градската управа почти изцяло са закрити. Остава малка част, която постепенно се превръща в туристическа атракция. Можете да надникнете през прозорчето (la finestrella), намиращо се на улица Via Piella 18, само на крачка от главната Via dell’Indipendenza, но ако не ви се чака на постоянната (и досадна като дължина) опашка от туристи, за да „грабнете“ една снимка, преминете на съседната улица, както интуитивно постъпихме ние. От там, необезпокоявани, се насладихме на гледката към една от „скритите тайни“ на Болоня…
И още от съкровищата на Болоня, които се оказаха толкова много:
Портиците (или изнесените напред и над фасадите на сградите и укрепени с колони тераси) превръщат Болоня в уникален град и то не само в Италия или на европейския континент – това са най-дългите портици в света, около 62 км общо, от които над 40 км в историческия център на града! В списъка на световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО са, а тяхната история е дълга и любопитна. Когато Болоня се превръща в университетски град (почти хилядолетие назад), потокът от млади любознателни хора, прииждащи в града, за да учат тук, рязко нараства. Местните собственици на имоти започват да се замислят как да разширят пространството на къщите си, за да отдават повече стаи под наем, да задоволят огромното търсене, а и да печелят от това. И намират решението! Правят обширни тераси от дърво, изнесени над тротоарите (над фасадата на приземния етаж), и така се сдобиват с почти два пъти повече площ от тази, която притежават! Обаче тези тераси се оказват доста нестабилни и опасността от рухване буквално „виси“ над главите на минувачите. Затова започват да поставят под тях масивни дървени подпори, укрепващи тези изобретателни „строежи“. Да, но дървото не е така устойчив, нито пък дълговечен материал. А и да не говорим за опасността от пожари, която винаги е дебнела средновековните градове… Затова, след един декрет на градската управа от 1568 г., подобни градежи започват да се правят задължително от камък или тухли. И така до днес, създавайки неповторимия, в буквалния смисъл на думата, облик на Болоня. Портикът е не само красив, впечатляващ (а и печеливш) архитектурен замисъл – той е и изключително практичен. Дава прохладна сянка в горещото лятно пладне и въобще не ви трябва чадър в един сив и дъждовен есенен ден. Световният рекорд за най-дълъг портик принадлежи на този, свързващ града със светилището Santuario della Beata Vergine di San Luca - общо 3,796 км и цели 666 арки (какво дяволско число, а)))!
Не знам как да завърша разказа си за Болоня, всичко ми се струва недостатъчно убедително, за да предаде емоцията от докосването до една оригинална и удивително красива (оказа се) „точка“ от Италия. Затова само ще ви кажа – посетете я и ще се уверите сами!
Това бе първата част от 4-дневното ни италианско пътешествие с Еми. Очаквайте Флоренция – мястото, където архитектурата, изкуството, историята, елегантното излъчване, гастрономията и виното са си дали среща. Обещавам разказът да бъде изящен ... и с подобаващ вкус!
Comments