Месец май: Време за цветя (Част III - Кордоба и мистерията на андалуското патио)

За него великият аржентински писател, поет, есеист Хорхе Луис Борхес казва:

„Патиото е онзи склон, по който небето се спуска, за да се излее в дома.“

Когато Андалусия завладее ума и сърцето ти, тя се настанява трайно и неизкоренимо там. Искаш да я виждаш и преживяваш отново и отново. Андалусия е пристрастяваща и за нея обещавам да ви разкажа отделно, единствено с идеята да ви накарам да тръгнете натам. Но сега става дума за вълшебния месец май и неговото „цветно нашествие“.

И така, Кордоба бе едно спонтанно пътешествие. Част от непреодолимото желание отново да видя „сърцето на Андалусия“, Севийя … но и още нещо. Да е близко (за да имам повече време да му се наслаждавам-:) и едновременно с това да е впечатляващо и емоционално. Което да запомня и което да ме развълнува. И избрах Кордоба. Едно от най-добрите решения за пътуване, които съм вземала. Оказа се прекрасен южен град с впечатляваща история, в която са оставили своите неизличими „отпечатъци“ множество древни култури и цивилизации – вавилонска, египетска, гръцка, римска, ислямска… Няма как подобна сплав да не сътвори един уникален „продукт“, чийто неповторим облик е видим и днес, столетия по-късно. Крачиш из тесните улички на стария град и всеки камък под краката ти има своята история. Зад всяка стена се крият древни тайни. Всеки прозорец иска да ти разкаже своята приказка. За любов и измяна, за вярност и предателство, за величие и падение. Все старите, вечни неща…

Минаваш покрай белите, искрящи под яркото андалуско слънце стени, завиваш веднъж, втори път, а те сякаш не свършват! Неми. Слепи. Без врати и прозорци. Непроницаеми. Тук-там – по един отвор, приличен на тъмен тунел, от който лъха хлад, водещ незнайно къде (поне на теб не ти е известно!). Мистериозен. Тайнствен и привличащ. Започва да те човърка вроденото ти любопитство. И изведнъж решаваш да влезеш. Отворено е, няма стряскащи предупредителни надписи, едва ли някой ще те спре… и само няколко крачки по-късно попадаш в друг свят. В света на Патиото. Предполагам, че подобно чувство е изпитала Алиса, озовавайки се в Страната на чудесата.

ПАТИОТО, оказва се, е една уникална вселена със свои измерения… Оттук се промъкват новините – крехката и колеблива връзка на обитателите с външния свят. Малките семейни тайни се изкачват леко по стълбите (същите, по които слънцето, ярко и уверено, слиза да погали и стопли обитателите на този микросвят). Сърдечни откровения се изплъзват плахо, изпълнени с нетърпеливо очакване. Светлината се излива щедро и изпраща своето космическо послание тук, на Земята. А саксиите с цветя изсипват, несмутими пред човешките вълнения, пъстроцветното си великолепие върху всеки, дръзнал да опознае това особено пространство, наречено ПАТИО…

За тях един от най-големите испански творци на ХХ век Антонио Гала (поет, писател, драматург, есеист, журналист) казва: „И цветята пеят по-прекрасно от птици в клетката на своята саксия, окачена на стената…“

Какво е това „патио“, може би ще се запитате… или, ако ви е добре известно, ще се зачудите какво толкова особено има в патиото, намиращо се в Кордоба? Това не е ли просто един квадратен вътрешен двор, в който съседките надникват периодично, за да „следят потока на общия живот“ – какъв евфемизъм, а:-) Не, определено не е мястото, откъдето излизаш забързано, за да се посветиш на ежедневните си задачи и после пак оттук се прибираш у дома. Не е безличен проход между два свята – лично-интимния и открито-споделения… Не е просто семпъл и специфичен архитектурен елемент, наследен от древните римляни и впоследствие усъвършенстван през ранното Средновековие под арабско влияние. Знае се, че маврите, владели векове наред голяма част от Иберийския полуостров, добавят към типичния вътрешен двор изобилие от растения и го съчетават с малки ромолящи фонтани, елегантни прозрачни езерца и пеещи в кафези екзотични птички. Насищат го с усещане за хармония и безвремие. Превръщат го в място, имащо свой собствен живот. Този двор обаче не е само специфична част от средиземноморската култура, характер и светоусещане, макар това да е една от най-същностните му черти. Да, всичко това е патиото, но не само… То е, същевременно, уникална еманация на общия дух на съжителство и на идеята за създаване на хармонично, естетически издържано споделено пространство. Красота и наслада за сетивата. Гордост за обитателите, които го изграждат лека-полека и после го поддържат с наследения си вътрешен усет и всеотдайност.

Видях това пиршество на цветовете миналата, 2019 година, и искрено се надявам отново да имам възможността (и щастието) да го изживея. Фестивалът на Патиото в Кордоба има своята почти 100-годишна история и днес той е част от световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. Първият подобен празник е отбелязан през 1918 г., когато цветните вътрешни дворове се отварят за широката публика, а през 1921 г. тогавашния кмет Francisco Fernández de Mesa учредява уникалния за времето си „Конкурс на патиото, балконите и витрините“ (Concurso de Patios, Balcones y Escaparates). Първите трима смели участници получават високите за онези години награди от 100, 75 и съответно 50 песети. За рожден ден на фестивала обаче се счита годината 1933, защото именно тогава започва широкото популяризиране на тази инициатива. Гражданската война казва „стоп“ на подобни прояви (всъщност всяка война казва „не“ на позитивните емоции…). Възобновява се през 1944 г., с идеята постепенно да се утвърди като туристическа атракция и да носи заслужена слава на града, като става особено популярно в началото на 50-те години на миналия век под изключителното, вещо ръководство на кмета-новатор на Кордоба Antonio Cruz Conde. Премиите са многократно по-високи, а икономическите стимули за всички участници поощряват усилията на местните граждани да проявяват инициатива, творчество и въображение. През 80-те конкурсът придобива все повече характера на съревнование с ясни и категорично описани правила и критерии, където официално оторизирано жури оценява всяко патио, причислявайки го към една от двете категории –„старинно“ (автентично) или „модерно“ – и отчитайки фактори като: флорално разнообразие, състояние на саксиите и сандъчетата за цветя, достъпност на естествена светлина, съхранение на уникалната оригинална архитектура, използване на допълнителна декорация и артистични водни източници, усилия на съседите за създаване на обща поддържана визия на патиото.

В наши дни фестивалът обичайно започва от първия понеделник на май и продължава две седмици. В този период от време, както и месец-два по-рано (обикновено от средата на март), когато всичко вече е разцъфтяло и напълно готово да посрещне неподправеното възхищение на посетителите, можете да разгледате много от тези невероятни вътрешни дворове. Една част от тях отварят врати абсолютно безплатно. Разчитат, че ще разкажете за преживяването си тук с искрено въодушевление и ще си купите малък, уникален сувенир от магазинчето, намиращо се на изхода на „тунела“, свързващ патиото с външния свят.

Други, които образуват „Пътя на патиото“ – най-емблематичните, награждавани и най-любими – предлагат платено посещение и среща с един от собствениците, който се е ангажирал да бъде на разположение на посетителите и който ви разказва с огромна съпричастност и много увлекателно, историята на неговото патио. Освен това отговаря на всичките ви любопитни въпроси. Струва си.

Разбира се, това съвсем не е всичко, което може да се каже за Кордоба. Но патиото е нещо, което трябва да видите, особено ако сте избрали да посетите този впечатляващ град през пролетните месеци. И не е задъл-жително да сте страстен любител на цветята, за да оцените тяхното пищно великолепие. Само му поз-волете (на великолепието) да ви „залее“ един слънчев следобед…