Попитах го...

 

     Попитах го: „Какво правиш?”, а той ми отговори на испански – най-красивия и топъл език на Юга: „Estoy esperando el verano.”

 - Чакам лятото...

     И тогава усетих, че за него лятото не е просто отрязък от времето между пролетта и есента или добре известен период от календара – юни, юли, август...

    Не е дори прохладно и потръпващо юнско утро на брега на морето или жарък августовски залез – понякога розово-златист, друг път огнено-оранжев, когато слънцето лениво се прощава със Земята и с колебание прелива отвъд меката линия на хоризонта...

     За него лятото бе сплав, която изпълва всеки атом от тялото му – топла и ароматна, гъста и всепроникваща. Ярка палитра ...

   … от ранни утрини на морския бряг, когато водата залива все още настръхналите ти крака, а следите ти оставят първи отпечатъци по гладкия мокър пясък,

   ... от музика (храна за душата) и танц под кратък летен дъжд,

   ... от докосване на горещи тела и преплетени, търсещи се ръце,

   ... от шума на прибоя и така жадуваната ласка на вечерния бриз,

   ... от думи – някои изречени тихо, а други прочетени само в очите,

   ... от лунна пътека в морето и звезди над нея – ярки, многобройни и изненадващо близки,

   ... от дълги слънчеви дни и кратки луди нощи,

   ... от небрежни светли облаци и огромна бледа луна върху кадифеното платно на небето,

   ... от спомени за сладката топлина на вечерния въздух, в която щастливо се гонят очакване, копнеж, радост ... и мъничко съжаление, че не можеш да уловиш мига и да го затвориш някъде, да го запазиш. На сигурно място. Поне до другото лято.

     Усетих, че то, лятото, навлиза и в мен – превзема ума ми, изпълва сърцето ми, потича по вените ми, достига върховете на пръстите и най-после ги стопля в краткия сив януарски следобед... Непреодолимо – като смяната на сезоните. Неумолимо – като потока на времето.

     И му казах:

 - Да почакаме заедно....